– Какво ще кажеш за това, че не искам помощ от такива като теб. Не искам да ме спасява някаква тъпа жена... някаква тъпа, слаба, смотана жена, която изобщо не е трябвало да бъде допусната в тази програма.
Парадайз се олюля и седна на земята, пронизана от мъчителна болка в гърдите. После обаче поклати глава.
– Не го мислиш наистина. Не това ми каза първия път, когато те срещнах. Каза ми да дойда дори когато баща ми не искаше да го направя.
– Излъгах.
– Сега лъжеш.
Той отново затвори очи.
– Не ме познаваш.
Той замълча и Парадайз усети, че я залива мощна вълна на изтощение.
– Така е, не те познавам.
Погледна покрай него към пътеката напред, опита да си представи как се изправя и продължава по нея... и не можа. Не знаеше кога, но докато седеше на земята, очевидно беше качила няколко хиляди килограма... И това не беше всичко. Някой беше дошъл и я беше налагал по краката с чукове. По главата. По рамото.
Погледна назад, натам, откъдето бяха дошли. Наистина ли си беше помислила, че малко разходка не е чак толкова зле?
– Мястото ти не е тук – чу го да казва и направи физиономия.
– Омръзна ми от това. Ако действително го мислеше, нямаше да ми дадеш онзи съвет в началото на вечерта.
– Съжалих те. Стана ми мъчно за теб.
– Значи, имаш сърце.
– Не.
– Тогава как може да ти стане жал за мен или за когото и да било? – Когато той просто изсумтя, Парадайз съвсем ясно си даде сметка, че са двама тласнати до крайност души, които говорят празни приказки. – Окей, да забравим за мен. Ако нямаш сърце, защо си направи труда да провериш бутилките с вода за всички? Енергийните блокчета. Това не беше само заради мен.
– Напротив, беше.
Парадайз застина. Беше извърнал глава от нея, ала тя изпита странното чувство, че й беше казал истината.
– И все пак ти дори не ме познаваш.
– Казах ти. Съжалих те. Останалите можеха да се грижат за себе си, а колкото сме повече, толкова по-сигурно е.
– Чакай малко, кое е вярното, че си женомразец със съвест или съотборник-въпреки-че-съм-момиче? Сменяш си версията като политик.
Той простена и вдигна ръка.
– Главата ме заболя от теб.
– Мисля, че е от теста за издръжливост, не заради мен.
– Ще се махнеш ли? Още малко от този разговор и ще повърна като гаджето ти.
– Гад... Пейтън? За Пейтън ли говориш?
Окей, наистина ли седяха тук и си приказваха, сякаш не се случваше нищо особено?
Е... всъщност се караха, сякаш не се случваше нищо особено.
– Направи ми услуга – каза той. – Виждаш ли онзи камък ей там?
Парадайз погледна наляво.
– Онзи? С размерите на хладилна чанта?
– Аха. Можеш ли да го донесеш и да ми го пуснеш върху главата? Би било чудесно. Благодаря ти.
Парадайз разтърка очи, а после отпусна ръце покрай тялото си, защото стана прекалено трудно да ги държи върху коленете си.
– Как е цялото ти име? Ако ще те убивам по твое желание, трябва да знам какво да издълбая върху надгробния камък.
Очите му се върнаха към нейните. Небесносини. Смайващо яркосини.
– Какво ще кажеш за компромис? – измърмори той. – Остави ме да си умра тук сам и няма нужда да се притесняваш, че ще си изцапаш обувките с кръв... нито пък за това, как се казвам.
Парадайз извърна поглед.
– На третия път може и да ми излезе късметът.
– Какво?
Тя го зачака да й каже потеклото си и когато той не го направи, го отдаде на изтощението му... и на това, че произхожда от простолюдието.
– Ще си вървиш ли най-сетне, ако обичаш? – прошепна той. – Колкото и да ми беше „приятно“ да си побъбрим, всеки момент ще изгубя съзнание... и май предпочитам да се заема с това. Малко почивка ще ми се отрази добре.
– Можеш да го направиш... можеш да продължиш.
Той не отговори нищо, дори не показа, че я е чул, и колкото и да беше глупаво, Парадайз се почувства така, сякаш бе отхвърлил подарък, който тя се бе опитала да му направи. Ама че арогантно!
– Значи, това беше – каза тя... най-вече на себе си.
Отново не получи отговор, ала не мислеше, че наистина е припаднал.
А после, досущ както преди, той проговори, когато тя най-малко очакваше:
– Време е да решиш коя си. Става в мигове като този. Дали си някой, който се отказва... или продължава.
Ала аз винаги бих спряла, за да ти помогна. А да помогнеш на някого не е същото, като да се откажеш.
– Не искаш ли да откриеш какво още би могла да бъдеш... освен рецепционистка?
Парадайз се намръщи.
– Всяка работа е достойна.
– А може би те очаква величие... стига само да се изправиш и да продължиш напред.
Господи, не знаеше... ами почти нищо в този момент.
След като пламът на гнева й угасна, у нея остана единствено изтощение, което заплашваше да смаже костите й.