Коя съм аз, зачуди се тя.
Добър въпрос.
Нямаше представа какъв бе отговорът. Онова, което знаеше? Парадайз, дъщеря на Абалон, пръв съветник на Рот, Слепия крал, не бе жена, която би останала до някакъв непознат, който не я искаше и не я беше молил да го спасява, когато съществуваше възможността да е в състояние да извърви поне още една крачка, един метър, една миля в това предизвикателство.
Сведе поглед към Крейг. Също като нейните, дрехите му бяха съсипани от кръв, пот и пръст, косата му — щръкнала от това, че беше изсъхнала, без да я среши, тялото му – безжизнено отпуснато и разкривено под ужасни ъгли.
– Пази се – каза тя и се изправи с усилие.
Той не й отговори. Може би най-сетне беше изгубил съзнание? Или просто беше облекчен, че тя си отива. Така или иначе... то не я засягаше.
Когато опита да премести единия си крак, установи, че всеки сантиметър от тялото й – шията, гръбнакът, прасците и всички стави – беше кълбо от болка. Въпреки това успя да сложи крак пред себе си. Отново. И отново. И...
Нямаше представа какво я накара да продължи. Не я беше грижа дали ще спечели. Не го правеше, за да докаже на когото и да било, че греши или че жените имат значение. Дори не си даваше сметка, че са й останали съзнателни мисли.
Просто продължи да върви... защото го направи.
* * *
Гореше.
След известно време единственото, което усещаше, бе, че гори: стъпалата и краката... стомахът и дробовете... гърлото й... господи, гърлото й гореше... черепът... лицето й.
Огън около нея, в нея, през нея, сякаш във вените й течеше пламнал бензин и мускулите й се овъгляваха отвътре.
Ярка светлина я заслепяваше.
Толкова ярка.
Прекалено ярка.
Само че не беше зората. Небето все още беше тъмно... или поне така й се струваше.
Смътно, някаква мисъл си проправи път през агонията. Дали това не беше Небитието? Тази светлина, болката? Горещината?
Възможно ли бе да е умряла?
Не си спомняше да е умирала – не би ли трябвало да знаеш, че си умрял? Ала какво друго би могло да обясни тази изпепеляваща агония?
Вървеше... все още вървеше. А може би светът се движеше под краката й, а тя стоеше неподвижно? Трудно бе да се каже. Виждаше двойно, дърветата се сгъстяваха от двете страни на електрическата ограда, пътеката, която следваше, се разделяше в далечината и тя непрекъснато си мислеше, че трябва да избере дали да поеме наляво, или надясно... ала когато погледнеше надолу, виждаше, че има само една пътека.
Огън... Небитието.
Не, подгониха се объркани мисли в главата й. Господи, баща й! О, това беше ужасно... Абалон щеше да остане съвсем сам, сам-самичък в онова огромно имение сега, когато и двете жени в живота му си бяха отишли...
Парадайз спря.
Пътят й беше препречен.
Съсредоточи се върху високата, солидна бариера пред себе си и двойното й зрение се оправи, давайки й по-вярна представа за действителността. Онова, което видя, беше редица от мъже.
Цяла дузина... може би повече.
До един – облечени в черно, с качулки на главите и въоръжени.
Братята я приветстваха в Небитието?
В това нямаше логика.
Парадайз се олюля, а после си даде сметка, че те се приближават към нея, движейки се заедно, група невероятно огромни тела.
Бягай! – извика един вътрешен глас. — Бягай! Това е ново изпитание!
Само че не й беше останала никаква енергия и пристъпът на паника не можа да предизвика нещо повече от една трескава мисъл.
Олюлявайки се, пламнала както отвътре, така и отвън, тя си помисли: Майната му. Беше нарушила ограничението във времето, не беше издържала тази фаза от изпитанието, провалила се бе в каквато и част от тренировката да беше това... за нея играта беше свършила. Не можеше да опита пак, не й беше останала никаква мотивация. Ако искаха да я застрелят, да я накълцат на парчета, да я съборят, за да я прегазят? Тя не бе в състояние да се съпротивлява.
Значи, това беше краят й. Човече, баща й толкова щеше да се ядоса, когато я убиеха.
Едновременно, сякаш ръководени от един-единствен мозък, братята се заковаха на място пред нея и вдигнаха ръце. Парадайз се приготви за поредното болезнено изживяване...
Те заръкопляскаха.
Приковали погледи в нейния, братята удряха тежките си длани. И докато аплодисментите продължаваха, те свалиха маските си, разкривайки се пред нея.
– Какво? – смотолеви тя. – Не разбирам.
Или по-точно, това възнамеряваше да каже. Само че не й беше останал никакъв глас, нищо, което да изрече думите, които умът й искаше да изговори.
Бъч, онзи с бостънския акцент, пристъпи напред.