– Поздравления – каза той мрачно. – Ти си примасът.
Парадайз нямаше представа какво означава това. И така и не можа да го помоли да повтори.
Досущ сякаш някой бе изключил компютъра... само за миг всичко около нея потъна в мрак.
12
Бъч се облегна на бетонната стена до стаята за прегледи на доктор Джейн и отпусна глава. От време на време разтъркваше очи.
Което не помагаше особено.
Всъщност изобщо не помагаше. Всеки път щом мигнеше, отново виждаше как Парадайз се олюлява на пътеката, която те бяха направили в гората за кандидатите, изглеждаща така, сякаш беше преживяла война, косата й – разрошена и сплъстена, с пръст по лицето и дрехите и окървавени ръце. А когато най-сетне ги видя, погледът й беше така празен, тялото й – кълбо от отпуснати, некоординирани крайници, духът й – прекършен.
По дяволите, непрекъснато си я спомняше такава, каквато бе предишната нощ, докато приключваше със задълженията си в къщата за аудиенции на Рот. Толкова спретната. Будна, енергична, щастлива, макар и притеснена да не би молбата й за постъпване да бъде отхвърлена от баща й, от Братството, от краля.
Мамка му, може би наистина трябваше да го направят.
Само че не би било честно.
Добрата новина, предположи той, бе, че програмата, която двамата с Вишъс бяха подготвили, беше подействала. Целта им бе да сведат шейсетимата кандидати до по-малко от десет.
Бяха им останали седмина.
Всички, стигнали до пътеката навън, бяха приети.
Не би могъл да каже обаче, че е наистина доволен. Може би ако последният, задържал се на крака, бе един от яките мъже. Като онова хлапе, Крейг, което беше роден водач, някой, който бе съвършен за живота на войник. Ако той беше издържал най-дълго, Бъч бе сигурен, че в този миг нямаше да бъде тормозен от съвестта си.
Не че не вярваше, че жените не могат да се справят. Просто... Вратата на клиниката се отвори, за да пропусне Ви. Докато братът палеше една от ръчно свитите си цигари, Бъч се зачуди дали и той не се измъчва от онова, което бяха направили. Не че коравото копеле някога би си признало.
– Е, това беше забавно – мрачно отбеляза Ви. – Защо не го повторим утре вечер?
– Тя добре ли е?
– Аха. – Ви изпусна струйка дим и прибра запалката. – Обезводнена е. Краката й са разранени. Ожулена е на доста места. Елена тъкмо я настанява в една от стаите.
– Още ли е в безсъзнание?
Мамка му, това беше лошо. Адски лошо.
– От време на време идва на себе си, но не е задълго. Не искаме да падне и да се удари, нали така?
– Аха.
Последва пауза.
– Какво става с теб? Виж, нали ти казвам, че ще се оправи.
Бъч поклати глава. С наклонностите си към садомазохизъм, Ви несъмнено беше свикнал с жени (и мъже), които изглеждаха изцедени докрай и все пак бяха съвсем добре, когато си тръгваха. Като бивш полицай, Бъч виждаше нещата в доста различна светлина — той виждаше жертви.
Пред очите му изникваха местопрестъпления, в които телата на различни жени бяха смазани като катастрофирали коли... и не, те не си тръгваха от там, сякаш не се бе случило нищо.
За бога, до ден днешен не беше забравил как изглеждаше собствената му сестра, когато за последен път я видя жива, докато тя се взираше през задното стъкло на колата на убийците си.
Да, определено мислите на двамата вървяха в съвсем различни посоки.
– Искаш ли нещо за пиене? – попита Ви.
Разбирай: Изглеждаш ужасно.
Бъч извади телефона си. Беше пратил съобщение на Мариса в мига, в който бяха внесли Парадайз вътре, но все още не беше получил отговор. Неговата шелан очевидно имаше натоварена нощ.
– Нещо против да се изнеса? – попита той своя съквартирант.
– Пак ли ще ходиш на църква?
Човече, копелето го познаваше толкова добре.
– Остават ми два часа до зазоряване. — Той потупа най-добрия си приятел по рамото. — Ще се видим на Последното хранене.
Почти беше стигнал до офиса, откъдето се минаваше за тунела, когато Ви извика след него.
– Нищо лошо не си направил тази нощ.
Бъч кимна и погледна през рамо.
– Което не означава, че се радвам, задето се каним да въведем няколко хлапета във войната.
– Или ние трябва да го направим, или войната ще ги намери сама.
– Е, това може и да е необходимо... може би дори е за тяхно добро и все пак не ми е приятно да го правя.
Бъч продължи напред, усещайки диамантените очи на приятеля си върху себе си. Радваше се, че се отдалечава от него – Вишъс прекалено добре разбираше какво става в него, а той предпочиташе да запази в тайна нестабилността в себе си.
И да, именно затова отиваше на църква. Така правеха добрите, богобоязливите католически момчета, когато в главите им се случваха неща като тези, които го измъчваха.