* * *
Парадайз дойде на себе си рязко; не просто изплува от водите на безсъзнанието, а сякаш се изстреля от тях – ръцете й се вкопчиха в онова, върху което лежеше, тялото й се надигна рязко, очите й се отвориха.
Беше готова за всичко.
Освен за чистата, добре осветена стая с двуетажни легла, в която нямаше никой. Освен нея.
– Какво... по...?
Докато се оглеждаше наоколо, вратът й изпука и това отприщи цял куп неприятни усещания: стъпалата й туптяха, тазът я убиваше, бедрата й горяха, единият й прасец бе схванат, а стомахът я болеше така, сякаш я бяха цапардосали в корема.
Спусна крака на пода и установи, че е облечена в болнична нощничка и мек халат.
– Не се притеснявай, и лекарката, и сестрата са жени.
Парадайз обърна рязко глава към вратата.
– Пейтън?
Приятелят й се беше подал наполовина в стаята; съсипаните му дрехи ги нямаше, бяха заменени от широк халат, пристегнат в кръста. Очевидно си беше взел душ и беше хапнал – изглеждаше почти нормално, красивото му лице със сардоничната си усмивка и тежките клепачи беше съживено.
– Можеш да ми казваш Дядо Коледа. – Той пристъпи навътре и й протегна една чаша. – Все пак ти нося подарък.
– Почакай, почакай... къде сме? Какво...
– Ето, изпий го. – Пейтън приседна на леглото до нейното. – И преди да си попитала, в него няма нищо друго освен две пакетчета захар и две сметанки. Не съм забравил как го пиеш.
– Колко е часът? – Парадайз взе кафето, просто от любезност. – Господи... баща ми...
– Лично му се обадих. Всички сме в тренировъчния център на Братството. И седмината сме приети в програмата... особено ти. Поздравления, Пари. Ти успя.
Парадайз се намръщи и отпи глътка кафе... след което простена.
– О, господи... това е най-прекрасното нещо, което съм вкусвала в живота си.
Пейтън се изправи и се приближи до една малка масичка.
– Последното хранене, милейди.
Докато той се приближаваше с поднос, отрупан със захлупени чинии, Парадайз трябваше да положи усилие да не изгълта кафето на един дъх.
– Къде са останалите?
– В нещо средно между столова и обща стая в съседство. Повечето спят. Накарах сестрата да те настани тук по очевидни причини.
– Очевидни... – О, ясно. – Благодаря.
– Ами да, тук няма компаньонки. Обаче те наглеждах на всеки петнайсет минути.
След всичко, което беше преживяла тази нощ, целомъдрието й бе последното, за което да се тревожи. Трудно бе обаче да се отърсиш просто така от начина, по който си отраснал.
– Хапни – подкани я Пейтън. – Всичко ще ти се стори по-добре, след като се нахраниш.
Той остави подноса върху леглото до нея и се залови да вдигне похлупаците. Един поглед към ростбифа и печения картоф и Парадайз усети, че умира от глад.
Преди обаче да се залови с яденето, трябваше да попита:
– Седмината? От... когато ходихме заедно? Всички?
– Акс, Бун, Ново, Анслам и Крейг.
Последното име я накара да сведе очи.
– Значи, това ще бъде класът ни?
– Аха.
Тя взе вилицата и ножа и простена, когато се обърна към чинията и ребрата й нададоха вопъл в знак на протест.
– По дяволите, не мога да се движа без...
– Ибупрофен. Ще ги накарам да ти донесат още. – Пейтън се отправи към вратата, но после спря. – Дължа ти извинение.
– За какво?
– Задето си мислех, че не можеш да го направиш. – Той я погледна. – Права беше да ми вдигнеш скандал в автобуса. Доказа ми, че греша. Съжалявам.
Парадайз изпусна дъха си.
– Благодаря ти. Това означава много за мен.
Пейтън кимна.
– Ела при нас, когато свършиш. Ние просто си приказваме.
– Хей, Пейтън? – повика го Парадайз, когато той посегна към бравата.
– Хмм?
– Ще ми направиш ли една услуга?
– Каквото поискаш.
– Не им казвай за това... е, нали се сещаш, коя съм. Не искам да се отнасят различно с мен. Искам да бъда като всички останали.
– Анслам знае. Мога обаче да си поговоря с него и да го накарам да си затваря устата.
– Благодаря ти.
За миг Пейтън се загледа в пода.
– Каквото поискаш.
След като той си тръгна, Парадайз изяде колкото можа... което се оказа всичко върху подноса, включително и прясното хлебче и граха. Довърши кафето и изпи и двете бутилки с вода, които й бяха донесли. След това докуцука до банята в ъгъла.
Душът, който си взе, беше толкова горещ, че беше истинско чудо как не смъкна боята от стените, но как само се отпусна тялото й под мощната струя. Мехурите по стъпалата й пареха, както и още цял куп места по тялото й, като десния лакът и лявото коляно, които бяха ожулени, и дори, по някаква странна причина, двете й рамене. Нея обаче не я беше грижа. Усещането беше божествено.