Отпусна глава и остави водата да се стече по тила й.
Радваше се, че Пейтън се бе обадил на баща й. Много скоро щеше да съмне и не искаше той да се тревожи, но все още не беше готова да говори за станалото. Нуждаеше се от време... да помисли, да прецени, да претегли нещата.
Имаше шампоан. Използва го, без да погледне етикета. Също както и балсама за коса. И сапуна.
Когато най-сетне излезе изпод душа, се чувстваше малко по-близо до истинското си Аз... ала това се промени, когато се погледна в огледалото над умивалника.
Приближи се до него и се взря в чертите си, сякаш принадлежаха другиму... и наистина й се сториха непознати. Лицето й беше много по-слабо и дори без грим, големите й очи като че ли изпиваха всичко наоколо, като очите на дете.
– Коя съм аз? – прошепна Парадайз на отражението си.
13
Катедралата „Сейнт Патрик“ в Колдуел бе впечатляваща стара сграда, едновременно като доказателство за Божията милост и строителното майсторство на човеците. Докато се приближаваше и паркираше неправилно новия си лексус, Бъч си помисли, че бе доста забавно как от всичките му човешки качества, оцелели при преобразяването му във вампир, онова, което бе запазил в най-голяма степен, бе вярата.
Сега той беше по-добър католик, отколкото докато беше Homo sapiens.
Нахлупи ниско шапката си на „Ред Сокс“ и влезе през главния вход, който беше по-голям от къщата в Южен Бостън, в която беше израснал.
Катедралата винаги беше отворена, нещо като духовен „Старбъкс“, готов да обслужи всяка изгубила се душа.
Монсиньор, бих искал едно капучино от прошка, ако обичате. И кифличка, която магически да ми каже какво не е наред с жена ми.
Пазачът, който седеше на едно кресло в преддверието, вдигна поглед от спортното списание и му кимна. Свикнал бе Бъч да идва преди изгрев-слънце.
– Добър вечер – поздрави го той.
– Добре ли си?
– Аха. Ти?
– Аха.
Винаги един и същи разговор, който се беше превърнал в част от ритуала.
Бъч мина по дебелия червен килим, вдъхвайки дълбоко познатата, успокояваща миризма на тамян, восъчни свещи, политура за под с мирис на лимон и истински цветя. Бутна покритата с дърворезба двукрила врата, отвеждаща във великолепния презвитерий, и макар да не му беше приятно да стои с шапка, трябваше да остане незабележим.
Майка му обаче би получила удар, ако го видеше с шапка в църквата... стига деменцията й да се разсееше достатъчно дълго, че да разбере каквото и да било.
Това, че тя бе изгубила ума си, наистина бе улеснило напускането му на човешкия свят. От време на време двамата с Мариса отиваха да я видят, материализирайки се в стаята й в Масачузетс, знаейки, че тя няма да си спомня за посещението им...
Бъч се закова на място и пое голяма глътка въздух. Кръвта му закипя, по кожата му полазиха тръпки. Обърна се рязко и се намръщи при вида на самотната фигура, седнала на един от задните редове пейки.
– Мариса?
Въпреки че гласът му не беше силен, неговата шелан вдигна глава. Бъч се втурна към пейката, на която седеше тя, опитвайки да не се спъне в покритите с бродерия молитвени столчета.
– Какво правиш тук? – попита, доловил мириса на сълзите й.
Мариса се помъчи да се усмихне, ала очите й бяха влажни и опитът й се провали.
– Добре съм, наистина. Добре...
Бъч седна до нея (всъщност направо рухна) и улови хладните й ръце в своите. Тя все още беше с палто, а крайчетата на косата й бяха оплетени, сякаш беше стояла на вятъра.
Бъч поклати глава, сърцето му думкаше в гърдите.
– Мариса, трябва ми кажеш какво става. Плашиш ме.
– Съжалявам.
Не каза нищо друго, но се облегна на него, оставяйки тялото му да я подкрепи... и това бе обяснение само по себе си: какъвто и да беше проблемът, причината не беше в него.
Бъч затвори очи и я прегърна, разтривайки нежно гърба й.
– Какво става?
Историята излезе от устата й на пресекулки: млада жена... поляната пред „Убежището“... жертва на ужасно насилие... Хавърс я оперирал... но тя все пак починала... никакво име, никаква информация, никакви близки.
Господи, ненавиждаше това, че скъпоценната му шелан трябва да се сблъсква с подобни ужаси. А, да – майната му на брат й.
– И сега не знам какво да сторя за нея. – Мариса изпусна дъха си на пресекулки. – Просто... имам чувството, че докато беше жива, не направих достатъчно, за да я спася, а ето че вече я няма... и знам, че беше непозната, но това няма значение.
Бъч мълчеше, защото искаше да даде възможност на своята шелан да се изговори... и докато чакаше, си помисли колко познато му беше това чувство на отговорност, излязло извън контрол. Когато разследваше убийства за полицията в Колдуел, изпитваше същото към всяка жертва в случаите, с които беше натоварен. Невероятно бе как непознатите можеха да се превърнат в нещо като твои родственици.