– Толкова е несправедливо към нея. Всичко това. – Мариса се обърна към чантата си, извади кърпичка и си издуха носа. – Не исках да ти кажа нищо, защото ти беше страшно зает...
– Грешка – прекъсна я Бъч. – Няма нищо по-важно от теб.
– Въпреки това...
Бъч наклони лицето й към себе си.
– Нищичко.
Очите й отново плувнаха в сълзи и ги избърса.
– Как би могла да се усъмниш в това?
– Не знам. В мислите ми е такъв хаос. – Тя докосна носа си с кърпичката. – И дойдох в църквата, защото ти винаги идваш тук.
Това го сгря до дъното на душата.
– Помогна ли ти?
Мариса се усмихна едва-едва.
– Е, събра ни, нали?
Бъч я намести до себе си и като обви ръка около нея, вдигна поглед над редиците излъскано дърво към великолепния олтар със златния кръст и шестметровата статуя на разпнатия Исус. Заради охранителното осветление отвън стъклописът по внушителните сводести прозорци, издигащи се чак до готическите контрафорси високо под тавана, сияеше, а в параклисите на различните светци блещукаха оброчни свещи, запалени от среднощни посетители, статуите, изобразяващи Дева Мария и Йоан Кръстител, и архангелите Гавраил и Михаил, предлагаха утеха на всеки, който се нуждаеше от нея.
Бъч не искаше любимата му да страда, ала бе обзет от такова облекчение, че се бе обърнала към него. Като обвързан мъж, първият му инстинкт бе винаги да защитава своята шелан и усещането от начина, по който тя се бе отдръпнала от него, макар и само за ден, бе като ампутация.
– Пъкинеискахдатикажазарадисестрати.
– Какво? – промълви той, целувайки връхчето на главата й.
– Сестра ти...
Бъч настръхна, то беше по-силно от него – всяко споменаване на тази част от миналото му бе достатъчно, за да го накара да се почувства така, сякаш му бяха допрели електроди до главата.
– Всичко е наред – каза той.
Мариса се изпъна.
– Не исках да те разстройвам. Искам да кажа, ти никога не говориш за... ами за станалото с нея.
Бъч се загледа в ръцете на своята шелан. Те потръпваха неспокойно в скута й, играейки си с кърпичката, станала вече на топка.
– Не е нужно да се тревожиш за мен. – Той отметна косата над рамото й, милвайки фините гладки кичури. – Това е последното, което трябва да правиш.
– Може ли да те попитам нещо?
– Всичко.
Когато Мариса не проговори веднага, той наведе лице към нейното.
– Какво?
– Защо никога не говориш за живота си, преди да ме срещнеш? Искам да кажа, знам това-онова... но ти никога не говориш за миналото си.
– Сега ти си моят живот.
– Хмм.
– Какво се опитваш да кажеш?
Тя го погледна и сви рамене.
– И аз не знам. Мисля, че просто си приказвам.
Откъм чантата й се разнесе тих звън и тя я взе в скута си. Докато Мариса вадеше телефона си, Бъч я гледаше изпитателно, сякаш отдалеч, макар тя да бе така близо.
– Съобщение от Хавърс. Мога да отида да взема тленните останки.
Бъч се изправи.
– Ще дойда с теб.
Мариса вдигна очи към него.
– Сигурен ли си, че имаш време?
Бъч просто поклати глава.
– Хайде. Ще те откарам до там. Все още остава цял час до края на нощта.
* * *
Макар Крейг да седеше в сравнително удобен стол с тапицирани облегалки, всичко го болеше толкова силно, че спокойно би могло да се е настанил върху няколко ръжена. Част от вината си беше негова. След като го донесоха отвън на носилка, той бе отказал да вземе болкоуспокояващите, които му предложиха след прегледа. За сметка на това се беше възползвал от храната, напитките и банята.
Ала нищо повече. Откакто ги бяха довели в тази комбинация между столова и обща стая, издържана в стил студентско общежитие, с бетон и килимчета по пода, телевизор и кухненски бокс, се държеше настрани от останалите петима. Освен дето беше научил имената им, той слушаше разказите им, без да споделя никакви подробности за себе си.
Не че имаше кой знае какво за споделяне. Беше единственият оцелял от семейството си и нямаше намерение да разказва спомените си за нападенията.
За сметка на това много внимателно следеше движенията на онзи Пейтън. Кучият син през десет секунди скачаше от дивана и отиваше да провери стаята с леглата.
Защо просто не останеше в...
Този път, когато Пейтън надникна в съседната стая, последва някакъв разговор. След това той влезе вътре и затвори вратата. Когато се върна малко по-късно, отиде до типа, на име Анслам, и му прошепна нещо. Каквото и да бе то, Анслам сви рамене и кимна в знак на съгласие.