След което Пейтън отново отиде да седне в средата на стаята.
Малко след това се появи Парадайз и в мига, в който тя прекрачи прага, всички я погледнаха и разговорът за „Тош.О“2 секна.
Крейг се извърна, най-вече защото ненавиждаше това, че кръвното му скочи, а пулсът му се ускори само при вида й.
По дяволите, какво го вълнуваше който и да е от тях. Най-малкото пък тя.
– Дами и господа – заяви Пейтън. – Ето го и нашият примас.
– Не ме наричай така – процеди Парадайз, преди някой да успее да изръкопляска. – Никога вече.
– Защо? – предизвика я Ново. – Ти победи всички ни. Издържа най-дълго. Би трябвало да се гордееш.
Окей, ето това беше жена, по която би трябвало да си падне... не че в този момент искаше нещо сексуално от когото и да било. Въпреки това Ново беше неговият тип – жена, която знаеше как да се оправи в терен с препятствия и която очевидно бе от онези, които първо удряха всеки нахалник и задаваха въпроси едва след като челюстта, която бяха строшили, бе наместена.
Освен това изглеждаше страхотно в широката тениска и хирургическото облекло, с които беше сменила съсипаните си дрехи.
И не само той го беше забелязал. Анслам, Акс и дори копелето Пейтън я оглеждаха скришом... Не че тя се вълнуваше особено, нито дори го забелязваше.
Рецепционистката, от друга страна, без съмнение, беше свикнала всички да я гледат. Блондинки като нея винаги привличаха вниманието.
Което ги превръщаше в мишени.
Именно това си беше мислил, когато, застанал пред онова бюро, й беше предложил да се запише в програмата. Вярно, жена като нея несъмнено беше защитена от мъжете в семейството си, ала това невинаги бе достатъчно, нали така?
Ако това беше вярно, сестра му и до днес щеше да е между живите.
– ...с нас?
Крейг вдигна поглед към Ново.
– Какво?
– Отиваме да намерим някой, който да ни донесе още храна. Ометохме всичко в хладилника и шкафовете тук. Искаш ли да дойдеш?
– Не.
– Тогава ще ти донеса още от онези бисквити с двоен пълнеж. Ти ги изяде всичките.
– Не е нужно да го правиш.
– Знам – отвърна тя и се обърна.
Крейг скръсти ръце на гърдите си и потръпна, докато се плъзгаше надолу по стола, за да изпъне крака. Да подремне. Ето от какво се нуждаеше... И изпусна облекчено дъха си, когато чу вратата да се затваря.
– Не си ли гладен?
Отвори рязко очи и вдигна глава. Парадайз все така стоеше до прага на стаята с леглата и изглеждаше толкова спокойна, колкото той вече не се чувстваше, обвила ръце около себе си, реверите на халата й бяха вдигнати до шията.
– Не съм – сопна се той.
По дяволите, не беше нужно да бъде толкова груб.
– Искам да кажа... не съм.
Страхотно, сега пък звучеше като пълен идиот.
– Как са краката ти?
– Добре. – Последва пауза, сякаш тя чакаше и той да я попита същото. – Виж, защо не отидеш с другите...
– Нали ти е ясно, че не можеш да ме изгониш от тук?
Крейг отново затвори очи.
– Трябва да се откажеш от този твой навик да се опитваш да говориш с мен.
– Защо? Какво съм ти направила...
Крейг скочи от стола и прекоси разстоянието, което ги делеше. Навря се в лицето й, давайки й достатъчно време да осъзнае точно колко е едър.
– Какво се опитваше да кажеш? – попита ниско. – Или се канеше да си тръгнеш?
Сините й очи се разшириха.
– Да не би да ме заплашваш?
– Просто изказвам предположение, че и за двама ни ще е най-добре да се преместиш.
– Защо ти не си тръгнеш?
– Аз бях тук пръв.
– Защото се провали... нали така? Защото беше победен от едно момиче... нали така?
Крейг изскърца със зъби.
– Не ме предизвиквай. И аз имах точно толкова дълга нощ, колкото и ти.
– Ти си този, който се държи като развилнял се бик. И бих си тръгнала... защото не те харесвам толкова, колкото очаквах. Истината е обаче, че краката ме болят и не мога да ходя, а съм прекалено горда, за да помоля за инвалиден стол.
Пълен.
Задник.
Да, ето как се чувстваше, когато сведе поглед и видя босите й стъпала в цялото им ранено невеликолепие: яркочервени мехури бяха излезли по тях, а дясното бе толкова подуто, че мястото му сякаш изобщо не беше в края на тънкия й глезен.
Крейг затвори очи за миг. Махни се. Просто се върни на стола си, приятелче, седни си и я остави да докуцука до дивана и да легне на него... или пък да се прибере в стаята с леглата... или да й пораснат крила и да отлети далеч от жалкия ти, гаден задник.
Вместо това се отпусна на пода. И двете му колене изпукаха толкова силно, че звукът отекна в тихата стая като трошенето на съчки, а бедрата и прасците му нададоха вопъл на протест.