– Не е нужно да ме защитаваш – обади се Парадайз.
След миг той я погледна през рамо и лицето му беше мрачно.
– Майната му. Защитавам себе си.
* * *
Докато прекосяваше реката в колата на Бъч, Мариса се взираше през прозореца. Подпорите на моста се открояваха над водата под тях и й напомняха за чистачки, работещи на бавни обороти. Намираха се твърде високо, за да види дали има вълни. Вероятно не. Що се отнасяше до времето, нощта беше спокойна.
По някаква причина мислите й непрекъснато се връщаха към времето, когато двамата се бяха влюбили – вероятно защото мозъкът й не можеше да се справи с идеята за това, накъде отиват, и се опитваше да избяга в част от миналото, изпълнена с удивление, радост и вълнение.
Нищо не можеше да се сравнява с онова първо докосване. Онази първа целувка. Мига, в който за първи път правите секс, и вдигайки очи към лицето над себе си, си казваш: Не мога да повярвам, че наистина го правя!
– За какво си мислиш? – попита Бъч, стисвайки ръката й.
– Спомняш ли си първата ни целувка?
Хелренът й се засмя меко.
– О, господи, да. Беше на верандата на втория етаж у Дариъс. Счупих облегалката на онзи ракитен стол.
Мариса се усмихна и го погледна.
– Така беше.
– Не очаквах да бъдеш толкова... силна.
На слабата светлина в колата чертите му бяха точно толкова секси, колкото й се бяха стрували винаги, и тя си помисли за начина, по който изглеждаше, когато беше възбуден: лешниковите му очи се премрежваха, лицето му ставаше сериозно, тялото му застиваше, преди да се разбушува.
– Искам да правим секс, когато се приберем – каза тя.
Главата му се обърна толкова рязко, че лексусът кривна в лентата си.
– Ако щеш, вярвай, но можем да го уредим.
– Чувствам се виновна за това.
– Недей. – Очите му срещнаха нейните. – То е напълно естествено. Искаш да се почувстваш жива пред лицето на смъртта... не означава, че не ти е мъчно за момичето или че няма да направиш каквото трябва за нея. Двете не се изключват взаимно.
– Толкова си умен.
– Просто имам голям опит с нощи като тази.
Мариса се облегна в луксозната облегалка, оставяйки познатите еротични усещания да се разлеят в тялото й... и си представи как се мушва под ръцете му, разкопчава панталона му и го взема в устата, докато той шофира.
Само че той никога нямаше да й позволи да го направи.
Освен това, когато прекосиха реката, мозъкът й превключи на друга вълна.
– Моля те, не го наранявай.
– Кого? Брат ти ли?
– Да.
– Държанието ми ще бъде безукорно.
Мариса го погледна.
– Наистина го мисля.
– Аз също. – Той стисна лекичко ръката й. – Няма за какво да се притесняваш. Няма да ти го причиня... а Хавърс е късметлия.
Бъч последва указанията, които тя беше получила в есемес, когато бе попитала как да стигне с кола до клиниката, и след около петнайсет минути те вече подскачаха по един черен път, криволичещ през гората. Този път сградата, през която се влизаше, беше скромна двуетажна ферма, пред която бяха паркирани два седана. Когато слязоха, двамата минаха отзад и отидоха до подобна на навес за земеделско оборудване постройка, ала всъщност беше същото неголямо помещение, през което я бяха пуснали да влезе миналия път.
Процедурата беше същата: съобщиха имената си, пристъпиха напред, бяха сканирани от лазер. А после една стена, пълна с инструменти, се отмести и те се озоваха в асансьор, който ги понесе надолу под земята.
– Построяването на това място трябва да е струвало доста – промълви Мариса, докато двамата се взираха в сменящите се цифри над вратата. – Четири етажа под земята? Леле.
– Трябваше да бъде направено.
Тя го погледна.
– Я чакай, ти си знаел за новата клиника? Защо не ми каза?
Бъч сви рамене.
– Не исках да те разстройвам, като споменавам брат ти. – Той я погледна настойчиво. – Кажи ми, че Хавърс се е държал добре, когато беше тук по-рано.
– Държа се добре.
Бъч кимна и опъна хубавия си черен панталон. Както винаги, когато не беше дежурен, нейният хелрен, бивше ченге от Южен Бостън, се обличаше като модел от страниците на каталог за мъжка мода, снежнобялата му риза и тънкото като лист велурено сако бяха точно толкова скъпи, колкото изглеждаха. Освен това ухаеше прекрасно и това не се дължеше на никакъв одеколон, а на миризмата на обвързването му; часовникът му на „Пиаже“ и големият златен кръст, който носеше винаги, бяха секси, без да са прекадени.
И все пак беше прав. Ако поискаше, би могъл да убие брат й с голи ръце... и вероятно искаше да го направи. Тя обаче му вярваше, че никога не би го направил пред нея.