– Невероятен е с пациентите си – чу се да промълвява.
– Това никога не е бил проблемът му.
Така си беше.
Асансьорът спря и те излязоха в друга чакалня, по-малка и откъсната от предишната.
Рецепционистката погледна първо към Бъч... и бавно плъзна очи по тялото му. Не че той забеляза.
– Добре дошли – каза тя. – Докторът знае, че сте тук. Да ви донеса ли кафе, докато чакате?
Или пък нещо по-интимно, намекваше тонът й.
– Не, благодаря.
Бъч улови Мариса за лакътя и я поведе към столовете, подредени до далечната стена.
Седнаха един до друг и за нейно удоволствие, той взе ръката й в своята.
– Е, как мина програмата през първата нощ? – попита Мариса, защото наистина се интересуваше.
Бъч свъси вежди.
– Добре... никой не пострада сериозно. Седмина от тях се справиха. Ще прекарат деня при нас... най-вече защото не искаме родителите им да ги видят в това състояние. Пък и така ще имат възможност да се поопознаят. Аз ще поема първия урок след залез-слънце, а после, след една тренировка, ще могат да се приберат у дома.
– Наистина се радвам, че е минало добре.
– Ще видим. Хей, нали знаеш дъщерята на Абалон, Парадайз? Онази, която ни помага в къщата за аудиенции?
– О, тя е очарователна.
– Тя издържа най-дълго. Това момиче има сърцевина от стомана.
– Абалон сигурно страшно се гордее.
– Така ще бъде.
Двамата се умълчаха. Най-сетне Мариса се обади отново:
– Имам чувството, че ще повърна.
Бъч понечи да скочи, но тя го потупа по ръката.
– Просто израз, не буквално.
– Искаш ли да отидеш в колата? Аз ще получа тленните останки.
Мариса поклати глава.
– Не, тя е моя. Докато не открием семейството й, тя е моя.
Бъч я прегърна през раменете и я притегли към себе си.
– Бъди готова това да не се промени дори когато я върнеш на семейството й.
– Така ли... Когато работеше, така ли се чувстваше?
– С всяка от жертвите. – Бъч въздъхна бавно и продължително. – За мен те никога не си отиваха. Дори сега, когато не мога да спя, виждам лицата им върху тавана над леглото ни. Спомням си как са изглеждали приживе и не мога да забравя какъв вид имаха в смъртта си. То е като петно, запечатало се в мозъка ми.
Взирайки се в профила му, в суровия му, красив, несъвършен профил, Мариса усети огромен прилив на любов.
– Защо не ме събуждаш, за да си поговорим, когато се чувстваш по този начин?
Той се опита да омаловажи нещата с усмивка.
– Ти също си имаш работа.
– Да, но...
– Няма значение. Вече е в миналото.
Не и ако все още те държи буден, помисли си Мариса.
– Двамата с теб толкова си приличаме – промълви тя. – И двамата загърбихме миналото си.
– Казваш го така, сякаш е нещо лошо.
Преди тя да успее да отговори, вратата срещу тях се отвори и през нея се появи сестра в бяла униформа, понесла в ръцете си черна кутия, която по някаква нелепа (и неуместна) причина й напомни за кутията, в която бяха пристигнали обувките й на „Стюарт Уайзман“ преди няколко вечери. Същия размер.
Очаквала бе съдът с останките да бъде по-голям. По-малък. Различен.
Господи, нямаше представа.
– Толкова съжаляваме за загубата ви – каза сестрата, докато подаваше кутията на Бъч.
Мариса пристъпи напред и я пое от ръцете й. Беше по-лека, отколкото бе очаквала. Но разбира се, тя беше пълна с прах, нали така.
– Благодаря ви.
Сестрата се изчерви при това нарушаване на протокола. Като жена от едно от Първите семейства, Мариса не би трябвало да докосва нищо, свързано със смърт: в Древната страна това се смяташе за лоша поличба, особено ако жената беше бременна или в детеродна възраст.
Майната му на това.
– Имаше ли някакви вещи у себе си? – попита Мариса.
Сестрата се прокашля, сякаш се опитваше да преглътне неодобрението си и то я давеше.
– Всъщност действително имаше нещо. – Тя погледна към Бъч, сякаш очакваше да се намеси и да накара своята шелан да бъде разумна.
Бъч повдигна вежди, сякаш нямаше представа какво се опитва да му каже тя.
Сестрата отново се прокашля.
– Ами има нещо. Единствената лична вещ, която открихме... беше мушната в нейния...
– Къде? – попита Мариса.
– В сутиена й. – Сестрата бръкна в джоба на униформата си и извади нещо черно с червена панделка. – Сигурна ли сте, че искате...
Мариса го грабна от ръката й.
– Благодаря. Е, ние ще си вървим.
И преди някой да успее да каже каквото и да било, тя се отправи към асансьора и натисна копчето. Сякаш само беше чакат да я отведе от там, асансьорът се отвори и тя пристъпи вътре. Както винаги, Бъч беше до нея.