Едва когато се понесоха нагоре, Мариса сведе погледна към онова, което беше взела от другата жена.
– Какво е това? – попита, завъртайки десетина сантиметровото парче черен метал в ръката си. От единия му край висеше пискюл от червена коприна, а другият завършваше със заострена, покрита с резки част, която изглеждаше така, сякаш би паснала в ключалка.
– Да не би да е ключ?
Бъч го взе от нея и го разгледа внимателно.
– Знаеш ли, мисля, че е напълно възможно.
15
До залез-слънце на следващия ден Пейтън вече беше решил, че не харесва никого от тях.
Не че се мислеше за по-добър от останалите петима новобранци. Просто с всеки от тях нещо не беше както трябва.
Да вземем Акс, онзи аутсайдер с пънкарско-готическия вид, да-разбрахме-че-си-страшно-опасен-тип. То беше очевидно – копелето беше на един кухненски нож разстояние от това, да стане сериен убиец. Бун, мускулестият Адонис? Да, да, знаем, че можеш да ходиш на ръце и да си подмяташ задника така, сякаш е закачен за гърлото ти с въже... но кой го е грижа? Тук си, за да се биеш, не да си облечеш балетна пачка и да се пробваш за акробат в цирка. Анслам? Третокласен „аристократ“, който дори не беше от едно от Първите семейства. Беше без капчица значение и си бе истинско чудо, че изобщо беше стигнал дотук.
Онзи, когото наистина не харесваше обаче, беше Крейг... но то бе, защото всички, дори Парадайз, се отнасяха с него, сякаш беше помазаният лидер на групата.
Не че Пейтън искаше мястото, но я стига. Никой не знаеше какво им предстои. Нямаше причина да покачват когото и да било на пиедестал.
А и това не беше единственото, което го дразнеше у него. Имаше и още нещо, макар Пейтън да не беше сигурен какво точно. Някакъв инстинкт може би? Усещане за заплаха?
Не знаеше, но беше твърдо решен да разбере.
И разбира се, онази жена Ново.
Изтегнат в стола си в общата стая, Пейтън й хвърли поглед крадешком. Беше се опънала на дивана вляво, невероятно дългите й крака бяха кръстосани в глезените, ръцете й – сключени върху корема, сякаш беше мъртва. Косата й беше с цвят на нощ и съвършено права, кожата й имаше меднокафеникав цвят и той никога, никога не бе виждал жена с такива мускули.
Беше прекарал по-голямата част от деня, мъчейки се да не се опитва да прецени наум размера на гърдите й... най-вече защото не беше сигурен, че тя няма да му отреже топките, ако забележи.
Докато разтъркваше очи, толкова отчаяно му се прииска да запали един джойнт, че трепереше.
Може би Парадайз беше права за наркотиците.
И все пак бяха преживели адски дълга нощ и адски странен ден. След като се беше уверил, че Парадайз е будна и се е нахранила, те (без Великия вампир Крейг, който превъзхождаше всички тях) бяха отишли на обиколка из мястото, открили бяха един доген и бяха помолили за още храна. Когато се върнаха, откриха, че Парадайз отново бе заспала в стаята с леглата, а Крейг седеше на един от столовете, затворил очи.
Вероятно потънал в мисли за това, как и ушната му кал превъзхожда тази на другите.
Тогава, без много приказки, всеки от тях си намери място в простичко обзаведената стая и се опитаха (не особено успешно) да поспят. Колкото и да му беше неприятно да си признае подобна слабост, Пейтън все още подскачаше при всеки по-особен звук, надбъбречната му жлеза беше в бойна готовност, въпреки че сестрата, която го беше прегледала, го бе уверила, че изпитанието е свършило и че не ги заплашва нищо свързано с ток или оръжие...
Без предупреждение, Парадайз подаде глава от стаята с леглата, сякаш очакваше да са я изоставили.
Пейтън отвори уста, за да я поздрави, и в този миг забеляза как очите на Крейг се плъзват по нея... по онзи начин, по който го правеха мъжете, когато бяха шибани женкари.
Та това беше неговата запазена марка, по дяволите.
Преди да успее да му се сопне да престане, вратата към коридора се отвори и двама огромни мъжаги влязоха в стаята така, сякаш си бяха у дома.
Братя.
На това му се казваше да застанеш мирно. И шестимата кандидати скочиха от местата си, сякаш някой ги беше сръчкал отзад. До вратата на спалното помещение, Парадайз се изпъна и пристегна халата около себе си.
Братът вляво беше по дънки и черна тениска... и като нищо бе най-огромното създание, което Пейтън бе виждал, ако не се брояха слоновете. Освен това беше толкова невероятно красив, че не можеше да не се зачудиш защо Скрайб Върджин беше събрала толкова много сексапил на едно място... вместо да го раздели поравно между няколко хиляди.
Мъничко по-нисък, мъжът до него беше як като булдог и носеше червен суйтшърт на „Ред Сокс“. В ръката си държеше чаша с кафе.