Господи, за какво ли говореха там вътре?
Обикновено кралят си тръгваше веднага след последната аудиенция. Ако той и Братството трябваше да свършат разни лични задачи или нещо, свързано с войната, го правеха в имението на Първото семейство, място толкова тайно, че дори баща й никога не беше стъпвал там.
Така че, да, сега със сигурност говореха за нея.
Върна се в чакалнята, отиде до бюрото и се опита да пресметне колко часове бе прекарала зад него. Работеше тук едва от няколко месеца, но работата й харесваше... донякъде. Докато я нямаше (в случай че я приемеха в тренировъчната програма на Братството), щеше да я замести нейна братовчедка и Парадайз бе прекарала последните седем нощи, като я обучаваше и й показваше процедурите, които самата тя беше въвела, за да е сигурна, че преходът ще мине съвсем гладко.
Настани се в стола зад бюрото си, издърпа средното чекмедже и извади молбата за кандидатстване... сякаш листовете можеха да й вдъхнат увереност, че всичко това наистина ще се случи.
С листовете в ръка, Парадайз се зачуди кой ли ще се появи на изпита утре... и си спомни младия мъж, дошъл в къщата за аудиенции, за да поиска разпечатан формуляр.
Висок, с широки рамене и дълбок глас. Нахлупил бейзболна шапка с логото на университета „Сиракюз“ и обут в дънки, износени, както изглеждаше, от истинска работа.
Общността на вампирите не беше голяма, а тя никога преди не го беше виждала... но може би той бе от простолюдието? Това бе още една промяна в тренировъчната програма. Досега единствено членовете на аристокрацията можеха да работят с Братството.
Беше й казал името си, но бе отказал да се ръкува с нея.
Крейг. Това бе всичко, което Парадайз знаеше.
Не беше се държал грубо обаче. Всъщност беше я подкрепил в желанието й да кандидатства.
Освен това беше... пленителен, по начин, който я беше шокирал... дотолкова, че седмици наред беше чакала да види дали ще се върне с попълнената си молба. Не го беше направил. Може би я беше сканирал и я беше изпратил по този начин.
Или пък в крайна сметка беше решил да не кандидатства.
Струваше й се лудост да изпитва разочарование, задето може би никога вече няма да го види.
Звукът на мобилния й телефон я накара да подскочи и тя посегна към него. Пейтън. Отново.
Щеше да го види по време на изпита утре вечер... и дори това бе прекалено скоро. След разправията им за нейното кандидатстване тя се бе отдръпнала.
Разбира се, ако от Братството решат да се възпротивят, справедливият гняв, който изпитваше към Пейтън, щеше да се обезсмисли. О, хайде стига – на жените беше разрешено да кандидатстват.
Проблемът бе, че тя не беше обикновена жена.
По дяволите, представа нямаше какво ще направи, ако баща й си върнеше дадената дума назад. Ала от Братството надали биха чакали до последния момент, за да й откажат.
Нали?
* * *
В друга част на града, Мариса, шелан на Бъч 0’Нийл, един от Братството на черния кинжал, наричан още Дистройър, се облегна в стола зад бюрото си в „Убежището“. Столът изскърца, а тя почука с химикалката върху настолния календар, премести слушалката на другото си ухо и се опита да прекъсне пороя от думи:
– Ами наистина оценявам предложението ви, но не мога...
Жената от другата страна на линията изобщо не се впечатли и продължи с толкова аристократична интонация, че бе истинско чудо как линията не даде накъсо.
– ...така че разбирате защо се нуждаем от помощта ви. Това е първият бал по случай Фестивала за дванайсетия месец от нападенията насам. Като шелан на един от братята и член на едно от Първите семейства, кой би бил по-подходящ от вас да организира това събитие...
Мариса реши отново да се опита да откаже и я прекъсна:
– Не съм сигурна дали си давате сметка, но съм ангажирана по цял ден като директор на „Убежището“ и...
– ... а брат ви се съгласи, че бихте били отличен избор.
Мариса млъкна.
Първата й мисъл бе, че й се струва изключително невероятно Хавърс, лечителят на расата и нейният безкрайно отчужден най-близък роднина, да я е препоръчал за каквото и да било, освен за скоропостижна смърт. Втората й мисъл бе по-скоро пресмятане наум — откога не се беше чувала с него? Две години? Три? Откакто я беше изхвърлил от дома им около пет минути преди изгрев-слънце, след като бе открил, че тя изпитва чувства към някакъв си човек.
Който се беше оказал братовчед на Рот и въплъщение на легендата за Дистройър.
Как ти се струвам сега?, прозвуча в главата й вътрешният й глас.
– Така че просто трябва да оглавите това събитие – довърши жената от другия край на линията.
Сякаш въпросът беше решен.