– Кралицата на красотата до мен е Рейдж – заяви типът със суйтшърта. – Аз съм Бъч. Вече знаем кои сте вие. Сега е шест часът вечерта. Разполагате с един час, за да си вземете душ в съблекалните, да се преоблечете в униформите, които ще ви бъдат осигурени, и да се върнете тук, за да се нахраните. След това ви искаме подредени в коридора навън. Всеки, който закъснее, ще изхвърчи от програмата.
Бъч, учуди се Пейтън. Името на брата беше Бъч?
Сякаш беше от света на човеците...?
Я чакай.
– Ти си Дистройър – чу се да казва Пейтън. – Мамка му, знам кой си. Ти си обвързан с Мариса, дъщеря на...
– Някакви въпроси? – попита Бъч, без да му обръща внимание. – Много добре. Така си и мислех. Разполагате точно с един час.
След което се обърна и си тръгна.
Мъжът, на име Рейдж, им се усмихна.
– Опитайте филето. Страхотно е. Агнешкото също. О, и картофеното пюре. Пропуснете салатата, само ще си губите времето да дъвчете. До скоро.
Поне не изглеждаше така, сякаш иска да ги убие, помисли си Пейтън, докато вратата се затваряше.
– Чудя се какви ли ще бъдат униформите – каза Парадайз.
– Това не е модно ревю – сопна се Крейг.
Пейтън оголи зъби насреща му.
– Белята си ли търсиш, задник такъв? Защото ще си я намериш.
Крейг обърна глава към него.
– Не говорех на теб.
Пейтън нямаше представа какво накара краката му да се размърдат, но преди да се усети, вече беше заврял лице на сантиметри от това на кучия син.
– Да се разберем за едно. Няма да я гледаш. Няма да говориш с нея. И определено няма да проявяваш неуважение към нея. Ясен ли съм?
Очите на копелето се спряха върху Парадайз.
– Струва ми се, че момчето ти се опитва да си защити територията. Имаш ли нещо против да го озаптиш, преди да е пострадал?
И това беше то.
Пейтън не помнеше да е решавал да се нахвърли върху кучия син, ала в следващия миг вече беше отгоре му, размахал юмруци и сипещ пестници.
Никога досега не се беше сбивал, ала по някаква причина тялото му знаеше какво да прави... не че не му сритаха задника. Крейг беше по-висок и по-едър и ударите му се сипеха отвсякъде, стоварвайки се в лицето, в корема, в гърдите му.
Хората около тях крещяха. Мебели изпопадаха. Пейтън усети, че го блъсват в стената... и си върна за това, като завъртя Крейг и го запрати във вратата толкова силно, че тя се строши и те се озоваха счепкани в коридора.
Без да престават да се бият.
При положение че едва преди дванайсет часа беше полумъртъв, Пейтън установи, че има енергия в изобилие.
* * *
Беше като нещо от „Мори“3.
Докато отиваше в коридора след сбилите се, на Парадайз й се стори, че беше излязла от тялото си. Половината от нея беше част от драмата, мъчейки се да се вкопчи в някоя размахана ръка, и крещейки с надеждата поне един от двамата да я чуе, другата половина не знаеше на кой свят е, защото не можеше да повярва, че това се случва пред нея, заради нея.
Пейтън си имаше достатъчно недостатъци, но не беше агресивен.
А Крейг... е, тя не знаеше кой знае колко за него, но й се бе сторило, че е в състояние да се владее по-добре.
– Стига! – викна тя. – Престанете вече!
Двете тела се блъснаха в бетонната стена с ужасяващо пращене – някой от тях сигурно си беше счупил нещо... не, всъщност беше една от бетонните тухли. От тялото на Пейтън шурна кръв и оплиска бялата боя, а тениската на Крейг се скъса, оголвайки...
Леле. Имаше страхотно тяло: яки мускули покриваха гърба му, раменете му се издуваха и отпускаха при всяко замахване с юмрук, невероятно тесният му кръст...
Е, добре, това беше неуместно.
Обаче мамка му.
Парадайз тръсна глава и се хвърли напред в поредния опит да улови някой от тях и да се опита да ги спре. Посегна към дясната ръка на Пейтън, защото не бе в състояние да се справи с цялата голота пред себе си...
Ново я сграбчи и я издърпа назад миг преди да я цапардосат по лицето.
– Остави ги – каза другата жена.
– Някой ще пострада.
– По-добре те, отколкото ти. – Ново направи физиономия. – Мъжете са идиоти. Бият се за надмощие. Лично аз предпочитам да си пазя енергията за истинската работа, вместо да я хабя в подобни тъпи демонстрации и ерчене.
Парадайз изруга, запъхтяна.
– Ще ги изритат от програмата!
– Сами ще са си виновни.
Застанал край биещите се, Анслам се смееше и пляскаше с ръце.
– Сритай му задника, Пейтън!
Парадайз го изгледа свирепо.
– Нали ти е ясно, че това не е бой с петли.
– Как ли пък не.
Добавяйки името му към бързо нарастващия списък със задници, Парадайз се огледа нагоре и надолу по коридора. Никой не се беше появил, но при всички тези врати наоколо това едва ли щеше да продължи дълго...