Мариса продължи да мачка кърпичката в ръцете си.
– Права си.
– Знам.
Пое дълбоко дъх и погледна над бюрото.
– Мога ли да те прегърна?
– Моля те! Шегуваш ли се?
Те се изправиха и Мариса заобиколи бюрото, за да прегърне по-дребничката жена. Прегръдката, която получи в отговор, бе толкова силна и сигурна, че очите й отново се наляха със сълзи.
– Винаги си тук, когато имам нужда от теб – задавено каза Мариса. – С думи не бих могла да изразя колко те обичам.
– За това са приятелите. – Мери се дръпна лекичко. – А един ден и ти ще сториш същото за мен.
Мариса изсумтя и направи физиономия.
– Съмнявам се.
– Вярвай ми.
– В главата ми е прекалено голям хаос.
– Не, ти си човешко същество. – Мери тръсна глава. – Извинявай, навик. Ти си жива и се бориш, и си красива отвътре и отвън... и аз също те обичам.
– Все още не съм сигурна как точно да постъпя.
– Обмисли го. Рано или късно, ще разбереш. Не забравяй, че да простиш, не означава да забравиш, да се криеш, не е дългосрочна стратегия, и да се опитваш да отвлечеш мислите си, не е добра идея. Изправи се очи в очи с миналото си... И знай, че можеш да разчиташ на мен.
След като Мери си тръгна, Мариса отново седна зад бюрото. По някаква причина очите й се спряха върху телефона – стационарния, не мобилния.
Миналото. Брат й. Бъч. Момичето. Глимерата.
Мери беше права. Имаше толкова много неща, с които не се беше справила.
Като за начало, можеше да опита с онова, което й се струваше най-малко страшно. Или поне... най-лесно.
Взе слушалката, извади листчето, което й бяха дали преди две нощи, набра номера и като свали перлената си обица, се облегна в стола. Вдигна една прислужница, помоли я да изчака и след малко от другия край на линията се разнесе надменен женски глас:
– О, здравейте! Толкова се радвам, че се обадихте.
Мариса стисна зъби.
– Ще го направя. Ще организирам бала.
– О! Това е прекрасно! Каква чудесна...
Докато кухите фрази се лееха от другата страна, Мариса затвори очи и гласът на Мери отекна в главата й: Ще трябва да се помириш с брат ти.
Господи, помисли си, че нямаше представа как ще го направи, но поне разбираше от тържества.
Започни с нещо малко. След това се прехвърли на голямото.
18
Парадайз си изкълчи пръста, докато се опитваше да отбие удара на Рейдж. Беше възнамерявала да се наведе и да се защити, използвайки долната половина на дланта си, ала крайниците й невинаги й се подчиняваха както трябва... и в резултат тя посрещна удара с широко разперени пръсти.
– Мамка му! – извика и отскочи назад, превила се над контузената си ръка.
– Дай да видя – каза братът.
– Ауауауау. – Е, добре де, звучеше като момиченце, но как бе възможно да боли толкова? – Господи!
– Пари, дай да видя.
Парадайз протегна ръка и големите му длани, които сега бяха толкова нежни, опипаха средния й пръст, който беше щръкнал под особен ъгъл.
– Какво му има? – попита, въпреки че знаеше отговора.
– Да вървим в клиниката.
Докато Рейдж я извеждаше от залата, Парадайз хвърли поглед през рамо. Анслам се биеше с Бун и по нищо не му отстъпваше, което доста я учуди. Пейтън беше седнал и си слагаше лед на рамото, гледайки я така, сякаш искаше да знае какво, по дяволите, става. Ново и Акс се обикаляха в кръг под инструкциите на Тор.
– Ще се оправиш – каза Рейдж, докато й отваряше тежката врата. – За нула време отново ще се биеш с тях.
Парадайз изхъмка, когато тръгнаха по коридора. Знаеше, че е прав. Всъщност стига да не поглеждаше пръста си, болката не беше чак толкова силна.
– Днес ви остава само още един час, след което ще ви пуснем да си вървите – каза братът, докато минаваха през летящата врата на клиниката. – А утре ще прекараме по-голямата част от нощта в класната стая.
Още едно мм-хм.
– Крейг изписаха ли го вече?
– Още го лекуват.
Стаята за прегледи беше облицована с плочки и пълна с шкафове от стъкло и неръждаема стомана, медицинско оборудване, което сигурно струваше цяло състояние, и цял куп компютърни екрани. В центъра, под лампа, достатъчно силна, за да превърне нощта в ярък ден на територия от няколко акра, имаше внушителна маса.
Висок, тъмнокос мъж – човек, не вампир – се извърна от нещо, което приличаше на рентгенова снимка на коляно. Облечен в сини хирургически дрехи и бяла престилка, той беше много висок, много едър... и изобщо не приличаше на вампир.