– Хей, какво имаме тук?
Парадайз направи крачка назад. То беше по-силно от нея.
– Да, аз съм човек – потвърди мъжът и се усмихна, разкривайки липсата на дълги кучешки зъби. – Но съм окей, честна дума.
Рейдж се приближи и стисна рамото му.
– Страхотен хирург. Фантастичен тип. Адски добър покерджия, но поне в билярда никак не го бива. Нека ти представя доктор Мани Манело.
– Е, какво имаме?
– Изкълчен пръст – обясни братът.
И двамата мъже, човек и вампир, погледнаха към нея.
Парадайз се прокашля с намерението да отвърне: „Да, пръстът ми е...“. Вместо това избъбри:
– Никога досега не съм виждала човек толкова отблизо.
Доктор Манело се усмихна, разпери ръце и се завъртя бавно в кръг.
– Не съм чак толкова различен от теб. Освен това на няколко пъти съм идвал в къщата за аудиенции, докато ти работеше там.
Тогава не го беше забелязала, вероятно защото беше погълната от работата си... и заобиколена от други вампири.
– Не исках да бъда груба – прошепна тя.
– Не си ме засегнала. Аз реагирах по-лошо, когато научих за вашето съществуване, вярвай ми. – Парадайз го погледна учудено и той сви рамене. – Имай предвид, че в моята култура вие сте лошите. Нали се сещаш, остри зъби, пиене на кръв, Хелоуин.
Парадайз плъзна поглед по чертите му и с изненада установи, че беше красив... освен това изглеждаше умен. Изобщо не приличаше на двукрак плъх.
– Оперирал ме е дванайсет пъти – обади се Рейдж.
– Тринайсет. Миналата седмица отново ти оправяхме рамото.
– Забравих. – Парадайз погледна към брата и той сви рамене. – Изгубих им бройката. Все нещо става.
Парадайз си пое дълбоко дъх и протегна пострадалата си ръка.
– Ще боли ли?
Доктор Манело отново й се усмихна и пое ръката й толкова внимателно, че тя едва усети допира му.
– Приятно ми е да се запознаем, Парадайз. Не се тревожи, ще се погрижа за теб наистина добре.
* * *
И действително го стори.
След като Рейдж ги остави, за да се върне към тренировката, доктор Манело й направи рентгенова снимка, показа й, че няма нищо счупено и намести средното кокалче.
– Няма да се наложи да носиш шината много дълго – увери я, докато стягаше пръста й в подплатена метална обвивка, която закрепи с бели лепенки. – Все още се изумявам колко бързо оздравявате.
Той отстъпи назад и Парадайз сведе поглед към ръката си.
– Много ти благодаря.
– За тази нощ си вън от играта. Двамата с Пейтън може да останете в частта с носилките.
Откъм една врата вляво долетя почукване.
– Влез – каза докторът, докато отиваше да изхвърли яркосините си хирургически ръкавици в едно червено кошче. – Знам, че познаваш Елена, нашата медицинска сестра. – Той се намръщи, видял напрегнатото изражение на новодошлата. – Все още ли отказва?
Сестрата затвори вратата зад себе си, преди да отговори.
– Отпрати Избраницата.
Доктор Манело изруга под носа си.
– Няма да го пусна да си върви, докато не се нахрани.
– За Крейг ли говорите? – попита Парадайз. – Да не...
Доктор Манело се усмихна и не я остави да довърши.
– Ами с теб приключихме. Защо не се върнеш в спортната зала? Сигурно почти са свършили за тази нощ.
– Аз ще го нахраня – каза тя дрезгаво. – Ако има нужда от кръв, аз ще му дам.
Какво. Правеше. По. Дяволите.
Като дъщеря на едно от Първите семейства нямаше право да дава вената си никому. Никога. Това бе запазено единствено за онзи, с когото щеше да се обвърже. А ако тя някога се нуждаеше от кръв, трябваше да го стори в компанията на свой мъжки родственик и няколко свидетели.
Да направи нещо подобно за Крейг, бе равносилно на това, да изгуби девствеността си преди нощта на обвързването си.
– Всичко е наред – увери я доктор Манело. – Ние ще се погрижим.
Парадайз бе придружена до коридора навън и докато вратата се затваряше зад гърба й, чу как двамата заговориха, понижавайки гласове.
Върни се в спортната зала – заповяда си тя. – Върви. Сега. Просто отиди в час и...
Огледа се наоколо и откри, че е сама в коридора, никой не се задаваше, не се чуваха нито гласове, нито стъпки. Наистина трябваше да се върне при останалите.
Само че в мига, в който си го помисли, краката й я обърнаха наляво и я отдалечиха от мястото, където останалите се обучаваха на ръкопашен бой. Приближи се до следващата врата, долепи ухо до нея и се заслуша.
Пое си дълбоко въздух и усети далечен повей от миризмата на Крейг.
Той беше вътре.
Добре, наистина трябваше да се върне в...
Ръката й открехна вратата едва-едва и тя надникна вътре. Ето го и него, легнал върху белите чаршафи, с които беше застлано огромното болнично легло, което изглеждаше смешно малко под тялото. Очите му бяха затворени, дишането – плитко. Кожата му... кожата му не се различаваше особено от чаршафите... ако не се брояха раните по лицето, шията... навсякъде. И разбира се, превръзките, които скриваха най-тежките му порязвания.