Парадайз пристъпи в стаята, затваряйки вратата след себе си, и зачака Крейг да я погледне.
– Какво? – попита той, без да отваря очи.
Тя се приближи до леглото, питайки се дали някога щеше да се намира в негово присъствие, без сърцето й начаса да задумка учестено.
– Защо не се храниш? – попита тя.
– Защо ме тормозиш?
– Отхвърлил си Избраница?
– Защо не си в час?
– Нараних се. Не ми е разрешено.
Това най-сетне го накара да отвори очи и да повдигне глава.
– Добре ли си?
– Бих ти показала, но ще решиш, че ти размахвам среден пръст.
– Ти ме изрита в топките, забрави ли? Да не мислиш, че ми пука за пръста ти?
– И няма да е за първи път. Мисля, че ви показах, на теб и Пейтън, среден пръст и в коридора.
– След ритника в топките паметта ми не е каквато беше.
Щеше й се да приседне на ръба на леглото, ала се боеше от онова, което се канеше да му предложи.
– Можеш да вземеш моята вена, ако искаш.
Крейг я зяпна за миг.
– Може ли да те попитам нещо?
– Давай.
– В семейство на спасители ли си се родила? Да не би да ти е в кръвта или нещо такова? Защото светът е прекалено гадно място, за да се правиш на Майка Тереза.
– Няма да те пуснат да си вървиш.
– Не могат да ме задържат тук.
Парадайз се засмя.
– Говорим за Братството. Сигурна съм, че никой не може да се махне от тук без тяхно разрешение.
Крейг изсумтя и не отговори.
– Хайде де, ще се почувстваш по-добре. – Парадайз протегна лявата си китка. – А аз ще се почувствам по-малко виновна за... е, сещаш се.
– Нали знаеш, че отказах на една Избраница.
Парадайз направи физиономия.
– Имаш странния навик да ставаш истински задник, когато се почувстваш застрашен. В семейство на задници ли си се родил, или гадният свят те е научил да се отбраняваш по този начин?
– Гадният свят уби семейството ми. Двама от тях загинаха пред очите ми. Така че, да, би могло да се каже, че животът ме научи да бъда такъв.
Парадайз отпусна ръка и сведе поглед надолу.
– Съжалявам. Не...
– Освен това, не се ли страхуваш, че ще направя нещо, което не бива?
– Моля?
– Видя какво се случи, когато ме притисна в салона. Много добре знаеш за какво ти говоря.
Парадайз усети как по тялото й се разлива топлина... и най-сетне призна пред себе си, че бе дошла да му предложи вената си, защото искаше още от онова... каквото и да беше то... с него. Онази връзка. Онзи... електрически заряд.
Онзи сексуален плам.
А ако имаше безотказен начин да го получи, той бе да предложи вената си на умиращ от глад мъж: може и да беше девствена, но не беше чак толкова наивна.
– Обичаш ли да си играеш с огъня, момиченце? – изръмжа той. – Защото, ако продължиш да ме гледаш по този начин, ще те изпепеля.
Не беше нужно да отваря уста, за да знае, че бе изгубила гласа си. Така че в отговор просто му предложи китката си. Когато той не я взе, тя увеличи залога, като я поднесе към собствените си устни и разкъса плътта със собствените си зъби.
Това подейства.
В мига, в който мирисът на кръв изпълни въздуха, Крейг забели очи, тялото му под тънкото одеяло се раздвижи, хълбоците му подскочиха.
– Вземи китката ми – заповяда Парадайз с нисък глас. – Ще се почувстваш по-добре.
Ръката му се изстреля и я сграбчи грубо, претегляйки вената й към лицето му. Ала преди да засмуче, той вдигна диви очи към нея.
– Ще трябва да извикаш за помощ.
– Защо? – попита Парадайз задъхано.
– Сега. Направи го.
Само че не я изчака да го направи. Издърпа я към себе си, а после със свирепо ръмжене заби зъби в кожата й, въпреки че тя вече бе разкъсала плътта си. Докато Крейг засмукваше на големи глътки, Парадайз почувства как по тялото й се разлива еротичен заряд. Отвори уста, за да може да диша, и се подпря на леглото със свободната си ръка, заставайки сякаш на ръба на пропаст... пропастта на това, да падне върху него. Умът й беше изключил, тя вече не беше нищо освен инстинкт и тялото й знаеше точно какво иска... гола кожа до гола кожа, най-мъжката му част – потънала в нея, движеща се ритмично... изливаща се.
Майната й на девствеността й.
Той си мислеше съвсем същото. Докато пиеше, очите му се плъзгаха по лицето, по шията, по гърдите й... и нещо ставаше под чаршафите, хълбоците му се движеха, тялото му се изви в дъга, върху лицето му се изписа болка, сякаш желанието беше физическа агония.