Не, Парадайз не извика за помощ.
Това, разбира се, беше истинска лудост, но то като че ли нямаше значение... и смътно, някъде в подсъзнанието й изплува мисълта, че именно заради това храненето при жените от нейната класа бе толкова строго контролирано: нямаше да има никакъв вик за помощ. Не искаше помощ, защото не искаше да спре онова, което предстоеше... този горещ, необуздан момент нямаше нищо общо с произхода й. Не ставаше дума за имението, в което живееше с баща си, нито за парите в банковите им сметки. Нямаше нищо общо с обществено положение и преструвки.
То беше сурово и непресторено, само между тях двамата.
И това го правеше... красиво.
Защото беше истинско.
19
Нищо чудно, че името й беше Парадайз4.
Докато Крейг на големи глътки отпиваше от най-невероятния източник на кръв, който бе вкусвал през целия си живот, единственото, за което бе в състояние да мисли, бе колко й подхожда това име.
Е, всъщност не беше единственото, за което мислеше.
Тялото му се събуди със светкавична скорост благодарение на силата, която тя му даваше, дъхавото вино на кръвта й милваше гърлото му и се събираше в стомаха му, преди да плъзне навсякъде като възстановителен огън. Под наранената плът, дълбоко в болящите кости, той започна да се изпълва със сила.
И с тази сила дойде и настойчива, мъчителна нужда.
Под тънките завивки се надигна огромна, стоманено корава ерекция, доказателство, че нейният ритник в слабините не го беше кастрирал, а мозъкът му се вкопчи в една-единствена мисъл – че трябва да проникне в нея със същото настървение, с което зъбите му се бяха впили във вената й.
Все пак се оказа, че е малко по-свестен, отколкото бе предполагал.
Вместо да й съдере панталона, да я сграбчи и да я сложи върху хълбоците си, той си заповяда да остане на мястото си... защото така и тя щеше да остане на своето.
Тазът му обаче беше на друго мнение.
С мощни и отривисти движения Крейг започна да се отърква в чаршафа и одеялото, допирът при всяко от тях бе прекалено мек, за да направи нещо повече от това, да го подлудява, всяко отдръпване го оставяше още по-отчаян.
А после ръката направо го засърбя да се включи.
По никой начин. Парадайз не би си го признала, освен ако някой не опреше пистолет в челото й, но той знаеше, че вече е затънала прекалено надълбоко. Ако сега той вземеше да си направи чекия пред нея? Тя щеше да има страшно интересна история, която да разкаже на баща си, който и да беше той... дори ако това с ръката беше за предпочитане пред другата опция – да я изчука така, че да види звезди посред бял ден.
Което всъщност му се искаше да направи.
По дяволите, защо трябваше да си падне по едно добро момиче?
– Можеш да... – започна тя, но после млъкна и погледна през рамо, сякаш за да се увери, че вратата е затворена. – Можеш да направиш каквото поискаш.
Крейг се смръщи през мъглата на жаждата за кръв, опитвайки се да разбере какво му казва.
– Виждам къде е ръката ти. Не съм глупава.
И тогава на Крейг най-сетне му просветна – мамка му, тя искаше той да го направи...
За частица от секундата съвестта му опита да се възпротиви, ала с очите й, приковани в неговите, и миризмата на възбудата й, струяща от нея, това не трая дълго и почти моментално бе изместено от възторжено съгласие.
Опиянен от вкуса й, измъчван от необуздана похот, с изнурено тяло и замаян мозък, Крейг успя да събере достатъчно воля, за да заключи всички врати с помощта на ума си. Това нямаше да задържи другите завинаги... но със сигурност щеше да им спечели достатъчно време, та целомъдрието й да не бъде напълно...
Пейтън.
В мига, в който името на другия мъж изскочи в главата му, тя се намръщи, сякаш можеше да прочете мислите му.
– Какво каза?
Май го беше изрекъл на глас.
Крейг успя да се овладее достатъчно, за да отвърне ясно:
– Пейтън.
– Казах ти, че нищо... Господи, не. Никога. Той ми е като брат.
Вдигнал очи към нея, Крейг реши, че тя бе или напълно откровена и казваше истината такава, каквато я виждаше, и в действителност и представа си нямаше, че онзи тип я желае... или бе най-добрата актриса извън Холивуд и си играеше с него.
Пое си дълбоко дъх, но не усети и следа от притворност... А после си спомни надменното държание на Пейтън, съвършения му акцент и скъпия му часовник. Като нищо беше истински аристократ, а в такъв случай за нищо на света не би се хванал сериозно с някаква рецепционистка.
А очевидно копелето беше достатъчно достойно, за да не я подлъже. И достатъчно умело, че тя да му повярва, макар да бе реагирал толкова собственически в общата стая.