Искаше да продължи. Ала краката й отказваха да преодолеят остатъка, който я делеше от класа.
Парадайз изруга и като се облегна на бетонната стена, скръсти ръце на гърдите си и се загледа в излъсканите каменни плочи, с които беше застлан подът на коридора... във вграденото флуоресцентно осветление на тавана... във вратите, многобройните врати наоколо. Отдалеч долитаха викове – тренировката в спортния салон продължаваше. Климатичната система бръмчеше тихичко. След миг стомахът й изръмжа, напомняйки й, че калориите, които беше погълнала набързо на Първото хранене, отдавна бяха изразходвани.
Това беше първото й сексуално преживяване. И докато траеше, то бе удивително, вълнуващо, невероятно възбуждащо.
Крейг обаче беше развалил всичко. Само с няколко изречения той беше съсипал всичко и я бе накарал да се засрами от себе си...
– Извинявай.
Парадайз обърна рязко глава и се сепна.
– Защо си станал?
Крейг бе излязъл от стаята, като тътрузеше крака и се подпираше тежко на Стойката за венозната система, сякаш разчиташе на нея повече, отколкото на себе си. Само че очевидно бе твърдо решен да дойде при нея... а вече беше доказал, че е в състояние да продължава, докато рухне.
Парадайз тръгна към него, протегна ръце напред, за да го накара да спре.
– Трябва да се върнеш в...
– Виж, аз... – Той се прокашля. Почеса се под носа. Потърка едната си вежда с палец, а после се заигра с болничната си нощница. – Не мога да бъда някой друг, освен този, който съм сега. Може би в едно друго време, може би ако някои неща не се бяха случили... навярно бих имал енергията да се опитам да омекотя тази острота в себе си. Проблемът е, че в момента просто не съм в състояние да положа това допълнително усилие... а тук не прелива от топли, слънчеви чувства. – Той посочи гърдите си и тръбичката на венозната система се опъна. – Не казвам, че съм прав или че се гордея със себе си. Казвам ти просто как стоят нещата. И това е всичко, което мога да ти дам тази нощ, утре... следващата седмица. Това е всичко, което мога да предложа на когото и да било.
Очите му, взиращи се в нея, бяха мрачни и нетрепващи, а в сериозния му глас и внимателно подбраните думи нямаше и следа от съмнение.
В последвалата тишина Парадайз си спомни думите на великата човешка писателка и ораторка Мая Анджелоу: Когато някой ти покаже кой е, повярвай му от първия път.
Или нещо от този род.
– Ако искаш мъж, върви при твоето момче Пейтън – продължи той. – Толкова си поразителна, че е напълно възможно той в крайна сметка да зареже глупостите на глимерата. Пък и нали не искаш да останеш рецепционистка до края на живота си. Аз не бих могъл да ти предложа нищо, което да се сравнява с това, което може да ти даде той... дори и ако характерът ми се промени драстично.
Той продължи да говори, ала Парадайз едва го чуваше. Единственото, за което бе в състояние да мисли, бе колко е несправедливо, че най-сетне беше срещнала мъж, който я привлича... и то се бе случило в най-неподходящия момент и при най-неподходящите обстоятелства, за да може да прерасне в нещо истинско. И колкото и да й се искаше да каже, че това са глупости, тъжното бе, че като че ли действително беше така.
– Добре – заяви тя най-сетне. – Благодаря ти за откровеността.
Възцари се неловко мълчание... Той сякаш беше очаквал тя да възрази, да закрачи възмутено напред-назад, може би да му отвърне с резки думи.
А после клепачите му се притвориха, сякаш не искаше тя да види какво се крие зад тях.
Свободната му ръка се вдигна към лицето й, но после се отпусна и той поклати глава.
– За много неща в живота си съжалявам. Следващия път когато се зачудиш дали някой го е грижа за теб... знай, че и ти си в този списък.
След това се обърна и закуцука към болничната стая.
Парадайз го проследи с поглед до мига, преди той да отвори вратата и да се скрие от очите й.
Гордостта й заповяда да си тръгне първа.
Тя събра сили и се отправи към спортния салон, към класа, към новите знания и себеоткриването. В крайна сметка, също като него, и нейното бъдеще беше в тренировъчния център. Не някакви празни мечти за един непознат, които никога нямаше да се сбъднат по цял ред причини.
20
Два часа по-късно един автобус отведе Парадайз от тренировъчния център. Имаше само един автобус, тъй като бяха само шестима (лекарите не бяха разрешили на Крейг да се прибере у дома).
Парадайз погледна през пътеката и улови погледа на Пейтън. Той се беше изтегнал върху седалката насреща, облегнал гръб на затъмнените прозорци, кръстосал изпънатите си крака в глезените.