Струваше й се, че беше минала цяла вечност, откакто предишната нощ се бяха скарали в автобуса на път за насам.
Добре ли си?, оформи той беззвучно.
Парадайз кимна и отвърна също така безмълвно: Ами ти?
Той сви рамене, направи гримаса, докато се наместваше върху седалките, и отново затвори очи.
Останалите също не приказваха много.
Няколко реда пред тях Бун седеше, навел глава, изолирал се от света с помощта на големи слушалки. Очевидно не можеше да си избере песен, която да му хареса, защото палецът му непрекъснато докосваше екрана на айфона, сменяйки албум след албум само за да го отхвърли миг по-късно. Седнал насреща му, Анслам спеше.
Акс се беше настанил далеч назад, откъснат от другите.
От време на време Парадайз се размърдваше и усещаше как прави гримаса, също като Пейтън. Беше изтощена; цялото тяло я болеше; притесняваше се какво ли ги очаква следващата нощ.
Освен това непрекъснато се връщаше към станалото в болничната стая на Крейг.
– Престани – заповяда си тихичко.
Сякаш като го преживяваше отново и отново, би могла да промени изхода от случилото се, а ако трябваше да бъде откровена, искаше й се да може. Би било невероятно да е свободна да изследва тази връзка.
Ала очевидно не й беше писано.
С надеждата да отвлече мислите си, тя погледна към кожената пътна чанта, която беше предала на един доген, след като се бе записала в програмата. Много добре помнеше какво има вътре: протеинови блокчета, резервни чорапи, чисти дрехи и бельо, портфейла й, телефон, снимка на родителите й в стара позлатена рамка. Прекрасно си спомняше как я бе напълнила... чекмеджетата, които беше отворила в дрешника си, изборите, над които беше агонизирала, нещата, които беше искала да донесе, но беше оставила вкъщи.
Най-смущаващо бе, че нещата, които бяха вътре, като че ли вече не й принадлежаха. Те като че ли бяха на нейна по-малка сестра или пък по-млада родственица, която отдалеч приличаше на нея, ала отблизо се виждаше, че е съвършено различна.
Пейтън свали крака на пода и прекоси пътеката между седалките. Този път Парадайз му беше благодарна, когато седна до нея.
– Не изглеждаш добре – тихо каза той.
Загрижеността му едва не срути язовирната стена, удържаща емоциите й, но Парадайз успя да се овладее от страх да не рухне пред съучениците си.
И аз съм един примас, помисли си.
– Не знам – отвърна и поклати глава. Не това бе възнамерявала да каже. – Всъщност добре съм.
– Миналата нощ преживяхме много.
– Но се справихме – промълви тя. – Браво на нас.
– Аха.
Когато приятелят й се умълча, загледан в облегалката на седалката пред тях, тя можеше само да гадае за какво си мисли: за това, как беше повърнал, как го бяха цапардосали по главата, за басейна... за най-дългата разходка в живота им.
Сбиването с Крейг.
– Как се чувстваш? – попита го. – Изглеждаш по-добре.
– Ще трябва да се нахраня.
Той разтърка лице, сякаш за да спре всякакви по-нататъшни спомени от училище, а Парадайз усети как я жегва чувство на вина – за разлика от Крейг, на когото начаса бе предложила вената си, изобщо не й беше минало през ума да помогне на приятеля си.
Освен това не беше сигурна дали би могла да премине през същото и с Пейтън, ако и той щеше да реагира като Крейг.
Не че беше някаква неустоима съблазнителка на мъже, но може би подобна похот беше нещо като естествен страничен ефект на храненето, а тя определено не искаше да прекрачва тази граница в приятелството си с Пейтън.
– Пуснах съобщение на баща ми. – Той потупа предния джоб на якето си. – Вече е повикал някой да се погрижи. За първи път няма да правя секс, когато вземам вена. – Пейтън се намръщи и й хвърли бърз поглед. – Извинявай, това май не трябваше да го казвам.
За какво говореше? А, да.
– Няма нищо. Не съм се засегнала.
Сякаш думите му можеха да се сравняват с онова, което тя и Крейг бяха направили в клиниката. Или по-точно – онова, което той беше направил със себе си.
Парадайз извърна глава, за да скрие пламналото си лице.
– Различна си.
Думите на Пейтън я накараха отново да го погледне.
– В смисъл?
– Не знам. Може би защото си спомням колко добре се справи.
Докато той я гледаше, Парадайз разбра, че отново й се извинява, и без да се замисли, се приведе към него и го прегърна.
– Благодаря ти...
Когато автобусът подскочи няколко пъти и намали скоростта, тя се отдръпна.
– Да не би да стигнахме?
Пейтън извади телефона си и погледна колко е часът.
– Четиресет и пет минути, откакто тръгнахме. Така че нищо чудно.
Догенът, който шофираше, съобщи по микрофона, че действително са пристигнали, и те слязоха един по един.