Нощта беше студена, много студена... и по някаква причина Парадайз си помисли, че ако светлосиньото имаше миризма, тя щеше да бъде онова, което изпълваше носа й, докато вдишваше мразовития сух въздух.
Автобусът си замина, а тя се обърна към останалите и установи, че всички стоят насред откритото поле, сякаш никой не знае какво да прави.
Анслам пръв се сбогува, макар и само с Пейтън, след което си тръгна. Акс се дематериализира, без да каже нито дума.
– Ами до утре тогава – смотолеви Пейтън, поглеждайки към Ново и Бун.
След това се приближи до нея.
– Ще ти звънна след около два часа. Наистина се надявам този път да си вдигнеш телефона.
– Обещавам.
– Добре.
И като й се усмихна за миг, той се изпари.
Парадайз каза нещо на другите двама, но и сама не знаеше какво, не чу добре и техните отговори.
А после вдигна куфарчето си и полетя във въздуха като бъркотия от молекули, което като че ли подхождаше на умственото и емоционалното й състояние много повече от физическата й форма.
Когато тялото й прие очертанията си на моравата пред имението на баща й, тя остана отвън, загледана във внушителната фасада на огромната постройка. Лампите вътре бяха запалени и меката жълтеникава светлина струеше през ромбовидните стъкла на прозорците, създавайки илюзията за топлината на камина. От време на време в някоя пролука между копринените завеси минаваше доген, понесъл сребърен поднос, бърсалка за прах, букет с цветя.
Вятърът тук беше свиреп и колкото по-дълго стоеше върху замръзналата кафява трева, толкова по-дълбоко проникваше той през якето, дрехите, кожата й.
Двамата с баща й живееха тук отдавна и Парадайз познаваше като пръстите на ръката си всички стаи, дори и тайните помещения. И все пак тази нощ имението, също като вещите в чантата й, сякаш принадлежеше на някой друг.
Невероятно бе как едно пътешествие, започнало и свършило в родния град, пътешествие, което дори не те бе отвело особено далеч, може да те откъсне така окончателно от досегашния ти живот.
Когато започна да трепери, Парадайз си заповяда да се размърда. Беше около два през нощта и макар да се чувстваше виновна, радваше се, че баща й все още бе в къщата за аудиенции. Просто нямаше сили да му разкаже всичко за „уроците“ си.
И най-вече – самата тя не беше осмислила станалото, така че бе прекадено рано да обясни преживяното другиму.
Приближи се до входа и посегна към звънеца... но се спря.
Наистина ли — помисли си — ще позвъниш в собствената си къща?
И все пак, докато допираше показалеца си до четеца на пръстови отпечатъци, за да си отключи, се чувстваше като непозната.
Пристъпи в топлината на дома си, затвори тежката врата зад себе си и пое няколко големи глътки въздух. Не усети да я обзема спокойствие, докато плъзгаше поглед по познатите картини с маслени бои и персийски килими. Вместо това почувства усилващо се неудобство...
– Господарке! Вие се прибрахте! – Федрика, икономът, се втурна към нея, грейнал в усмивка, и се поклони толкова ниско, че едва не замете пода с челото си. – Какво мога да ви донеса? Искате ли да хапнете нещо... или не, вана. Ще накарам Вучи да ви напълни...
– Моля те, недей. – Парадайз побърза да вдигне ръце, виждайки посърналото му лице. – Братството ни хранеше много добре... и честно казано, искам само да си легна. – Думи, трябваше да намери подходящата комбинация от думи. – Ще кажеш ли на баща ми, че изживяването беше прекрасно и научих страшно много... кажи му, че съм добре… всъщност много добре, и бях приета в програмата. Вече започнахме с уроците. Всичко е много безопасно.
Строго погледнато, последните две изречения не бяха лъжа: Рейдж наистина беше казал, че утре вечер ще бъдат в класната стая, и никой не беше пострадал сериозно.
– Разбира се, господарке! Той толкова ще се зарадва! Не мисля, че изобщо мигна през деня... но моля ви, позвънете, ако се нуждаете от каквото и да било. Винаги сме на вашите услуги.
– Ще го направя, обещавам. Благодаря ти.
Парадайз побърза да се изкачи по стълбите, гонена от ирационалния страх да не би баща й да се прибере по-рано. След като се затвори в стаята си, погледна към леглото с балдахин, бродираните килимчета по пода и антиките...
...и ужасно й се прииска да беше в някоя анонимна, чиста хотелска стая.
Приближи се до леглото, приседна на невероятно мекия дюшек и остави чантата до краката си. След това отпусна длани върху коленете си и се загледа в стената.
Крейг не беше единственото, за което мислеше. Ала голяма част от ума й беше заета с него.