По дяволите. Сега, когато се беше скрила тук горе, изведнъж се почувства уловена в капан...
Телефонът в чантата й иззвъня и тя направи физиономия. Несъмнено Федрика се бе обадил на баща й в мига, в който тя се беше качила в стаята си, и въпросът сега бе дали би било по-лошо за него да бъде препратен на гласовата й поща... или за нея – да опита да се престори, че всичко е наред.
По-късно нямаше да стане по-добре, реши тя – ако не говореше с него сега, той най-вероятно щеше да почука на вратата й още щом се прибере. И тогава щеше да е принудена да го направи очи в очи.
Парадайз извади айфона си и се намръщи при вида на листа марихуана на екрана.
– Пейтън?
– Здрасти. Не можах да изчакам два часа. Изобщо не ме свърта.
Въпреки че той не можеше да я види, Парадайз кимна.
– Знам. Мен също.
Последва мълчание и тя зачака да чуе познатия звук на дръпване от бонг. Вместо това цареше единствено тишина.
След миг Пейтън каза:
– Имам чувството, че ме е нямало десет години.
– Аз също.
– Дори нямам желание да запаля. Колко прецакано е това?
Парадайз се плъзна назад и се облегна на възглавниците.
– Може би е за добро?
– Просто още нещо странно в това изобилие от странни неща. – От другата страна на линията се разнесе шумолене, сякаш и той се наместваше по-удобно на леглото. – Е, добре, какво му има на онзи Акс? Искам да кажа, видя ли го, когато се биеше с...
Докато приятелят й се впускаше в най-подробни коментари, Парадайз затвори очи и си пое дълбоко дъх. Странно, беше точно както след нападенията. Двамата си говореха през нощта, телефоните бяха невидима връзка между тях двамата, която въпреки това бе осезаема.
Той бе единственият й приятел, даде си сметка Парадайз. И тя бе страшно благодарна, че бяха преодолели скарването си... както и първата нощ от подготовката си.
Изведнъж нещата вече не й се струваха толкова чужди.
* * *
– Човече, страшно съм добра – заяви Мариса и като се облегна в стола, погледна купчината листове пред себе си.
Беше й отнело часове, но с помощта на компютъра беше успяла да направи сто цветни покани за бала. Да, би било далеч по-добре, ако проклетите неща бяха гравирани, само че нямаха време: оставаха едва около две седмици до събитието, което задължително се правеше в нощта на първото пълнолуние през декември, така че никой нямаше да седне да издребнява за подробностите.
На ред беше адресирането на пликовете – Мери и Бела бяха обещали да й помогнат в имението. След това Мариса щеше да помоли Фриц да се заеме с храната и щеше да поразпита за изпълнители на традиционна музика от Древната страна.
О, и Скрайб Върджин да благослови Абалон, който им беше позволил да използват балната зала в неговото имение. Това определено беше за предпочитане пред другата възможност – да го направят в къщата на стария богат мъж и младата златотърсачка, където се беше състояло тайното заседание на Съвета, заговорничещо срещу Рот. Братята за нищо на света не биха се върнали там, освен ако не бяха въоръжени с огнехвъргачки... а и на Бъч едва ли би му допаднало тя да прекара дори и минута под онзи покрив.
Така че – покани. Място. Храна. Развлечения.
Справяше се отлично, но изобщо не се заблуждаваше – знаеше защо я бяха поканили да оглави събитието и й беше ясно, че не е заради уменията й. На онези, които толкова държаха балът да се състои, очевидно им беше трудно да накарат глимерата да се включи след цялата онази драма покрай демократичния избор на Рот. И понеже нямаше нищо, което аристократите да обичат повече от скандалите, какво би могло да бъде по-забавно от това, да я видят в действие на партито?
Присъствието й щеше да увеличи няколкократно приетите покани.
И колкото и да беше странно, Мариса установи, че няма търпение да се озове заобиколена от онези акули, вирнала високо глава... пък и поне Бъч нямаше да е принуден да се занимава с тези простотии. Той щеше да работи и да преподава. Освен това изобщо не понасяше този вид партита.
Тя щеше да извърви пътя, отвеждащ обратно в миналото й, сама.
Погледна часовника си и видя, че е три часът. Обикновено изчакваше до четири, преди да се прибере у дома, но ако с Мери и Бела успееха да адресират поканите, преди всички да се оттеглят за през деня, Фриц би могъл да ги отнесе в пощенската станция на човеците и така те щяха да бъдат получени на следващия ден.
С невероятна експедитивност Мариса прибра поканите и пликовете в чантата на „Луи Вюитон“, която Бъч й беше подарил преди доста време, и изключи компютъра.
Чувството й на удовлетвореност не трая дълго.
След като се обади на персонала и им каза, че си тръгва, тя се дематериализира в имението. Докато чакаше вътрешната врата на вестибюла да се отвори, отново започна да се тревожи за умрялата жена.