Беше толкова забавно, колкото да гледаш как съхне боя, само че без гадната миризма.
Добрата новина бе, че пиячката си вършеше работата – замайваше главата на Бъч и правеше тялото му едновременно вцепенено и възбудено.
– Може ли още едно? – помоли той догена, който тъкмо отнасяше последната изцапана с шоколад чиния. – Много ти благодаря.
Когато чашата му се върна, той бутна стола си назад.
– Аз се изнасям. Имам да свърша нещо.
И не че искаше да ги засегне, но да стои с тях, когато бяха в подобно настроение, още повече го сдухваше. Още малко и щеше да си окачи примка на шията. Излезе от трапезарията и поспря в голямото фоайе. Вдигна поглед към стълбището. Опита да си представи как Мариса зяпа някакъв актьор по бельо.
– Наистина. Това е хубаво за нея.
Извади телефона си и отвори съобщенията си с нея. Поколеба се дали да не й изпрати нещо, така де, за да й напомни, че...
Леле.
Докато беше човек, изобщо не му беше пукало за подобни неща. Мариса не просто беше любовта на живота му, тя беше достойна жена, която никога не би му изневерила. Пък и ехо!, да не би да беше отишла в някой долнопробен мотел с онзи тип, за бога. Просто прекарваше време заедно с приятелките си така, както той се забавляваше със своите приятели.
Това беше нелепо. Той не беше от ревнивите...
Тропотът на ботуши, приближаващи се зад него, го накара да погледне през рамо. Беше Рейдж, с пенеща се чаша алка зелцер в ръка.
Холивуд вдигна очи към стълбището и Бъч беше готов да се обзаложи, че си мисли съвсем същото, което и той.
– Качвам се горе.
– Чакай, чакай, чакай. – Бъч сграбчи мускулестата му ръка и я стисна. – Не можеш просто да нахлуеш там.
– И защо не?
– Защото това е момичешка вечер.
– Значи, ще си облека рокля.
– Мамка му, Рейдж. Сериозно?
Следващите, които излязоха, бяха Ви, Джон Матю и Тор. И всички останали, включително и Рот... и дори Мани, който, макар да беше човек, имаше същата увиснала като на басет физиономия, както и другите.
– Няма да се качим при тях – заяви Бъч. – Ще поиграем билярд, ще се напием и ще си говорим за това, колко лесъри изтребихме в нападението над „Браунсуик“. Ще си изкараме страхотна нощ... ден, каквото е там. А сега си вдигнете топките от пода и започнете да се държите като мъже.
* * *
– Трябва да му се признае, че наистина го бива.
Думите на доктор Джейн бяха приети с всеобщо и съвсем не приглушено съгласие от запленената от киноекрана групичка.
Пейн отново изсвири с пръсти (което беше нейната запазена марка).
Хекс изруга, запрати шепа шоколадови дражета към екрана и се провикна:
– Само така, мойто момче, само така!
Мариса отново се разсмя. Не беше сигурна кое е по-забавно – филмът или компанията... вероятно компанията. Макар че човеците определено бяха приятна гледка за окото, не можеше да им го отрече.
А после дойде време за нов взрив от викове и подсвирквания.
Господи, не помнеше кога за последен път се беше смяла толкова. Това, че беше заедно с момичетата, правеше шегите едновременно по-лоши и по-хубави, кикотът – по-силен, а забавната несериозност – още по-забавно несериозна.
И това бе нещо прекрасно.
То й напомни колко невероятно бе да те приемат такъв, какъвто си, без никакви очаквания от страна на околните, които да не оправдаеш. Никакво неодобрение, единствено обич.
Когато към това се добавеха и няколко голи мъже, които бяха почти толкова секси, колкото и нейният хелрен? Определено не можеше да се оплаче.
Когато филмът свърши и тръгнаха надписите, те заръкопляскаха, сякаш актьорите можеха да ги чуят.
– Ще ме научиш ли как да свиря с пръсти? – попита някой Пейн.
– Просто лапаш пръстите си и духаш – отвърна Пейн.
– Това не беше ли от някакъв филм? – подхвърли някой друг.
– Ще има ли и трета част...
– Гигантският магически Майк...
– Ще трябва отново да изгледаме първите две, за да си ги преговорим... имаме си традиция, към която трябва да се придържаме...
– Някой да е гледал наскоро „Девет седмици и половина“...
– Какво е това...
Една по една, те се надигнаха от меките кресла и се протегнаха в сумрачната стая без прозорци, така че гърбовете им изпукаха, а схванатите им рамене се раздвижиха. И странно, Мариса бе обзета от желание да каже нещо дълбоко, за да изрази благодарността си за онова, което бяха споделили току-що. Ала така и не успяваше да открие точните думи.
Вместо това рече:
– Хей, може ли да го направим отново някой ден?
А може би именно това бяха точните думи.
И я виж ти – останалите определено бяха навити: възторжените им викове бяха толкова силни, колкото и онези по време на сцените с танци, и при мисълта, че този специален момент няма да си остане нещо еднократно, Мариса усети как я изпълва огромно облекчение.