Затворил очи, Бъч почувства колко много го обича тя... и странно, понякога, когато си с някого от толкова дълго, когато си женен за него, когато живеете заедно, моменти като този бяха точно толкова изумителни и магически, колкото и онзи невероятен миг, в който за първи път изречете думите „Обичам те“.
– Господи, аз също те обичам.
Този път целувката му беше мека и нежна, и не понеже беше изтощен... защото, честно казано, ако Мариса беше готова за нов рунд, той беше напълно способен да се справи. Не, целуна я внимателно, защото емоционалната връзка между тях бе едновременно силна като стомана и деликатна като стръкче трева.
Съвсем лекичко тя прокара пръсти по гърдите му.
– Никога ли не ти се иска да бях различна?
– Невъзможно. Съвършенството не може да бъде подобрено. И не, не ми се иска.
– Толкова си сладък.
– Това е единственото, което никога не са ме наричали.
– Е, с мен си сладък. – Мълчание. – Може ли да те помоля за малко помощ?
– Бих се разсърдил, ако не го направиш.
Ново, още по-дълго мълчание. Което се проточи толкова дълго, че Бъч се обърна настрани и подпря глава на ръката си. Изведнъж му се прииска в стаята да имаше повече светлина, отколкото се процеждаше под вратата.
– Какво има?
– Ами знам, че си зает с работата и тренировъчния център...
– Спри. Ти сериозно ли? – Бъч се намръщи, макар да знаеше, че тя едва ли може да го види. – Нима се опитваш да ми кажеш, че има нещо по-важно от теб?
Мариса изруга тихичко, сякаш се предаваше.
– Можеш ли да ми помогнеш да открия кой е убил онази жена? Коя е, какво се е случило с нея, кой й е причинил това?
Бъч изобщо не се поколеба.
– Да, ще го направя. За мен ще бъде чест.
Въздишката на облекчение, откъснала се от нея, бе още един от онези комплименти, на които той никога нямаше да се насити.
– Благодаря ти – промълви тя.
– И сам щях да ти го предложа, но не исках да те притискам.
– Не мога да я оставя в необозначен гроб.
– Няма да се случи. Аз ще се погрижа. – Бъч отново се смръщи в мрака. – Трябва обаче да знаеш нещо.
– Какво?
– Не съм от онези, които се отказват.
– О, знам това. Двамата с теб ще се разровим, докато не открием всичко.
Бъч поклати глава.
– Нямах това предвид. Вампирската раса няма полиция. Няма затвори...
– Някъде на запад има наказателна колония. Или поне някога имаше. Не съм сигурна какво се случи с нея.
– Именно за това говоря. В расата няма процедура, няма законово регламентирани последици при извършването на престъпление. Няма как да накажем виновните, нито пък начин да се оправим с фалшиви обвинения. Това, че Рот отново започна да дава аудиенции, помага при някои конфликти, ала той е и съдия, и съдебно жури едновременно... което е окей, докато не стане дума за наистина сериозни престъпления. А това, рано или късно, ще се случи. То е неизбежно във всяко общество, било то човешко или вампирско.
– Е, какво се опитваш да кажеш?
Гласът на Бъч стана толкова нисък, че заприлича на ръмжене:
– Ако открия кой е причинил това на едно невинно момиче, няма да съм в състояние да оставя подобно нещо безнаказано. Разбираш ли ме?
22
Огромна ерекция.
На следващата вечер, когато Крейг изплува от дълбокия си, подобен на кома сън, пенисът му беше в пълна бойна готовност. Лежеше на една страна (очевидно по някое време през нощта се беше обърнал в любимата си поза) и ръката му беше на няколко сантиметра от пениса му... а от вътрешната страна на затворените му клепачи се редяха картини с Парадайз – прожекция, от която той начаса се втвърди и очевидно щеше да си остане така, докато не се погрижеше за себе си.
Е, да, съвестта му опита да се възпротиви, ала това беше обречена битка.
Нямаше обаче да го направи в леглото. Сестрата идваше да го нагледа през петнайсет секунди и с неговия късмет, със сигурност щеше да избере най-неподходящия момент, за да надникне и да провери дали все още диша.
Крейг събра сили и...
...се надигна без никакъв проблем. Преметна крака през ръба на леглото. Изправи се. Всъщност струваше му се, че е спал цял месец.
Беше заради кръвта на Парадайз, разбира се. И по някаква причина от това мъничко го достраша от нея.
Откачи една по една машините и торбичките с течности, висящи по него, и когато алармата запищя, той занатиска копчетата по монитора, докато не млъкна. След това се отправи към банята, пусна душа и се затвори вътре – сестрата, която несъмнено щеше да дотърчи като пожарникарски отряд при пламнала къща, щеше да установи, че той вече е достатъчно добре, за да става.