– Аз съм в мазето.
– Един пожар страшно бързо ще се погрижи за това и ще те постави в положение да избираш дали да бъдеш изпепелен от пламъците, или от слънцето.
Крейг разряза една наденичка на две и лапна половината.
– Тук ще имаш храна и вода... и хубаво легло, където да спиш. Пък и няма да плащаш наем.
– Не се нуждая от подаяния. – Окей, започваше сериозно да се ядосва. – Дойдох тук, за да се науча да се бия, не да ви помогна да се почувствате по-добре.
Бъч се приведе към него.
– Мислиш си, че искаме да ти бършем задника всеки път щом се изсереш? Сериозно ли смяташ, че е това?
– Виж, нямам нужда от...
– Задник – изплющя гласът на Бъч. – През следващата година се каним да инвестираме няколкостотин хиляди долара в теб, безвъзмездно... да не мислиш, че искаме всичко това да отиде по дяволите, защото гордостта ти има собствено мнение? Това не е подаяние и не търпи възражения. Тази нощ след края на часовете ще те откарам у вас, ще те изчакам да си събереш нещата, след което ще върна жалкия ти задник обратно тук. Или пък можеш да вървиш на майната си. Е, какво решаваш, здравеняко?
Крейг изруга, грубо и продължително, но тихо.
На това му се казваше да те хванат натясно.
– Е, добре – измърмори той.
Бъч го тупна по рамото.
– И за да ти докажа, че не тая лоши чувства, задето се държа като задник, ще ти уредя хубав телевизор, интернет и календар със снимки на Рейдж, та да си имаш нещо хубаво, което да гледаш.
С тези думи братът стана от масата, вземайки все още пълната чиния със себе си. Значи, беше дошъл да „хапне“ тук, за да му покаже, че храната е безопасна.
– Ще се видим в часа – обади се Бъч от прага, след като изсипа чинията си в умивалника. – Тази вечер сме в класната стая. Бомби, системи за детонация, обезвреждане. Все такива забавни неща.
Останал сам, Крейг улови главата си в ръце.
Планове, имал беше планове за всичко това.
По дяволите.
* * *
– Какво се случи после?
Докато баща й мажеше мармалад върху препечената си филийка без корички, Парадайз се мъчеше да измисли поредната лъжа, с която да му отговори. Което, като се имаше предвид, че беше спала едва около два часа и все още се възстановяваше от всичко, бе, като да се мъчиш да закопчаеш риза в тъмното.
– Ами... – Тя отчупи парченце кроасан и го намаза с ягодов конфитюр. – След като се записахме, имаше нещо като коктейл. – С повръщане. – Събрахме се в спортния салон и се запознахме. – И едва не ни екзекутираха с ток в тъмното. – Отидохме да поплуваме. – Направихме си парти с давене. – Накрая излязохме да се поразходим. – Марш на смъртта като от роман на Дикенс. – Накрая всички преминахме през медицински преглед. – Реанимация. – Нощта беше дълга, затова поискаха да останем там. – Полумъртви и едва дишащи. – Това беше.
Страхотно. Ето че започваше да разтяга истината като професионален политик.
Баща й кимна.
– Братята бяха безкрайно мили да ми се обадят... както и Пейтън. Казаха, че си се справила прекрасно... че си първа в класа.
– И аз се изненадах от себе си.
А сега се чувстваше изгубена в собствения си дом. Седнала заедно с баща си на същите места, където сядаха винаги, със същите порцеланови чинии и чаши, под погледите на все същите картини на своите предшественици, Парадайз имаше чувството, че е попаднала в луксозен хотел, обзаведен като замък, с персонал, предугаждащ всяко нейно желание... и намиращ се в чужда страна.
И разбира се, баща й... Господи, баща й...
Седнал начело на дългата, лъскава маса, той грееше от облекчение и гордост (най-вече облекчение)... и от това Парадайз се почувства още по-зле. Фактът, че измислиците й имаха желания успокояващ ефект, като че ли още повече увеличаваше разстоянието между нея и баща й... да не говорим пък за угризенията й.
Които далеч не бяха свързани единствено с обучението.
Мислите й постоянно се връщаха към това, което беше направила с Крейг, и онова, което той беше направил със себе си. Част от нея отново и отново преживяваше и най-малката подробност от случилото се: погледите им, впити един в друг, всички онези звуци, миризми... изражението на лицето му, докато...
Окей. Нямаше да мисли за това на проклетата маса.
За какво обаче да мисли? Господи, колкото и да й беше неприятно да си го признае, наистина се притесняваше, че този инцидент, дори и да не се повтореше никога вече, я правеше недостойна за обвързване в очите на глимерата. Е, да, все още беше сексуално недокосната, но същото не можеше да се каже за вената й, а това бе довело до известна доза... да го наречем ексхибиционизъм от страна на Крейг.