– Какво друго би могло да бъде?
– Ти ми кажи.
– Мислех, че съм тук, за да се опознаем. Какво общо има това, каквото и да е то, с моя задник?
Бъч се вгледа изпитателно в лицето на хлапака насреща, търсейки издайнически признаци. Я виж ти. Без половинчатите татуировки и пиърсингите, този тип би могъл да бъде дори красив. Би могъл да стане и отличен играч на покер, като се имаше предвид безстрастната маска, която си беше надянал.
Акс завря физиономията си на сантиметри от ключа.
– Все още се взирам в него. Доволен ли си?
Бъч изчака доста дълго, преди да смени темата. Мълчанието много често бе най-голямото изпитание за лъжците и той се вглеждаше за издайнически тикове, примигвания и шаване.
Най-сетне се усмихна.
– Някога виждал ли си някой да умира?
Не беше в списъка с въпроси, които Мери му беше дала, за да може да прецени психологическото състояние на новобранците. Само че него страшно го биваше с импровизациите.
– Какво се опитваш да кажеш?
Мисълта за това, как Мариса плаче над тялото на мъртвата жена, го направи по-агресивен от бик, но той се овладя.
– Просто питам. – Загледа се в ключа, за да даде на другия мъж малко „лично пространство“. – Това е един начин да те опозная по-добре, не е ли така? Начин да разчупим леда. Както когато двама души са на среща за първи път и се опитват да поддържат разговора.
– Искаш да знаеш дали съм убил някого?
– Въпросът беше друг. Попитах те дали си виждал някой да умира.
Когато доста дълго време не последва отговор, Бъч вдигна очи. Акс вече не се взираше в ключа. Беше вперил поглед някъде пред себе си.
Ясно, помисли си Бъч.
Заповядвайки си да говори по-меко, отколкото досега, той попита:
– Кой беше, Аксуел?
– Не ме наричай така.
– Защо, нали това ти е името?
– Вече не.
– Защо?
Яростният поглед се впери в Бъч като дулото на пистолет.
– Защото така, окей?
– Окей. Да се върнем към Мрачния жетвар. Разкажи ми какво е станало.
– Върви на майната си.
При всякакви други обстоятелства Бъч би се метнал през бюрото и би сграбчил копелето за шията заради подобно отношение, но целта на тази среща беше твърде важна.
– Хммммм – бе всичко, което каза вместо това.
Акс се облегна в стола и скръсти ръце. Раменете му се издуха и беше трудно да не се възхити човек на всички тези мускули. Само че сила без мозък, съчетана с немалка доза психарщина, нямаше да им свърши никаква работа.
– Може ли вече да си вървя? – попит Акс.
– Не, синко, не мисля така. И преди да ми се разфучиш, нека те уведомя, че тази задушевна среща е първата от най-малко три такива.
– Да не си психиатър?
– Ти майтапиш ли се? – Бъч се изсмя. – Всъщност гордея се със собствената си лудост.
В края на краищата той беше адски религиозен, така че доброволно оставяше целия ход на живота си в ръцете на система от вярвания, която не можеше да бъде физически доказана. А това беше лудост, нали?
От друга страна, вярата обогатяваше дните му като пленник на тази тленна обвивка и им даваше смисъл дори след като беше „преобразен“ в друг вид... и това бе достатъчно доказателство за него.
Той сви рамене и заяви:
– Единственият начин да си тръгнеш от тук е да ми кажеш какво е станало. В мига, в който го направиш, си свободен да се върнеш в стаята с тежести и да вдигаш щанги, докато коленете ти се подкосят или докато започнеш да повръщаш. Такива приятни перспективи, нали?
* * *
А той си беше мислил, че е трудно да седи зад Парадайз в клас. То беше нищо в сравнение с това, да я гледа как се набира на лост.
От другата страна на тепихите, под съпровода на дрънченето на тежести, тя се набираше на лоста и отново се отпускаше надолу... набираше се... и отново се отпускаше. Коленете й бяха присвити успоредно на пода, дупето й беше... мъчително стегнато (мъчително за него, естествено, не за нея), тялото й – съвършено овладяно от кръста до раменете.
Всеки път щом стигнеше до най-ниската точка, гърдите й изопваха широката риза, каквато те всички носеха...
– Мамка му. – Крейг легна обратно на пейката и сграбчи щангата над главата си.
Откачи двестате килограма от опората им и ги свали към гърдите си, след което ги оттласна нагоре толкова яростно, сякаш щангата беше обидила мъртвата му майка.
– Имаш ли нужда да ти асистират? – попита Ново.
Когато Крейг изпръхтя (единственият отговор, на който беше способен), тя застана зад главата му, поставяйки ръце под превитата от тежестта щанга.
– Три... – започна да брои тя. – Две. Едно... добре. Направи го.