Двамата братя продължаваха да се взират в него и Абалон наведе глава.
– Знам, че нещата няма да се развият добре за нея. Готов съм за това. Не съм наивен.
– Е, добре – каза Бъч след миг мълчание.
– Има ли още нещо, господарю? – обърна се Абалон към краля.
Рот поклати глава и Абалон се поклони на всеки от тримата.
– Благодаря ви за загрижеността. Парадайз е най-скъпото ми на този свят... единственото, което ми е останало от обичната ми шелан. Знам, че утре тя ще бъде в добри и справедливи ръце.
Обърна се да си върви, а братята останаха все така мрачни. Разбира се, той нямаше представа какво се случва във войната... а винаги имаше нещо. Абалон нямаше общо с битките и бойната стратегия, за което беше наистина благодарен.
Толкова, колкото щеше да бъде, когато Парадайз напуснеше програмата.
Ех, само ако майка й беше жива. Навярно изобщо не би се стигнало дотук, ако неговата шелан бе жива, за да вразуми дъщеря им.
Абалон отвори двойната врата и чу някакво трополене откъм чакалнята.
– Парадайз?
Прекоси фоайето и когато пристъпи в гостната, дъщеря му, която тъкмо събираше червените химикалки, паднали от бюрото, се изправи рязко.
– Всичко наред ли е? – попита той.
Очите й срещнаха неговите.
– Е, наред ли е? — попита тя в отговор. — Ще ми позволиш ли да отида утре вечер?
Абалон се усмихна... и опита да скрие тъгата в очите, в гласа си.
– Разбира се. Ти си в програмата, решихме го още преди месеци.
Парадайз изтича при него и го прегърна с всичка сила, сякаш допреди миг твърдо бе вярвала, че онова, за което така копнее, ще й бъде отказано.
Докато прегръщаше дъщеря си, Абалон смътно си даде сметка, че братята и кралят излизат през входната врата, ала не им обърна никакво внимание.
Прекалено бе погълнат от отчаяното желание да може да спести на дъщеря си всяко разочарование. Това обаче не бе сред родителските умения, които бе придобил след раждането й.
О, как му се искаше неговата шелан да беше тук с тях, вместо в Небитието.
Тя би се справила с всичко това много по-добре от него.
* * *
Застанала над тежко пострадалата жена, Мариса затвори очи, когато за трети път бе прехвърлена на гласовата поща на Мани. Какво, по дяволите, ставаше в клиниката?
Тъкмо се канеше отново да набере номера му, когато телефонът й иззвъня.
– Слава богу... Мани? Мани?
Нещо в тона й накара ранената жена да се раздвижи, окървавеното й лице помръдна върху възглавниците на дивана. Господи, ужасяващото й хриптене бе достатъчно, за да накара сърцето на Мариса да прескочи един удар.
– Не, Елена е – разнесе се глас в ухото й. — Мани и Джейн оперират Тор по спешност. Има открита фрактура на бедрената кост, а аз трябва да се връщам в операционната. Да не е станало нещо?
– Колко ще се бавят?
– Току-що започнаха.
Мариса затвори очи.
– Добре. Моля те, кажи им да ми се обадят, когато могат. Имам... – Тя извърна глава и понижи глас. – Току-що се появи една пострадала. Не съм сигурна, че разполагаме с много време.
Елена изруга.
– Тук не можем да се лишим от никого. Защо не се обадиш на Вишъс? С медицинската си подготовка навярно ще успее да стабилизира положението.
Мариса опита да си представи как братът прекрачва къщата. Определено не би бил първият й избор. Не ставаше дума за това, че му няма доверие – най-добрият приятел на нейния хелрен бе отличен вампир.
Просто външният му вид бе ужасяващ.
Разбира се, ако всички бяха в крилото „Уелси“...
– Добра идея. Благодаря.
– Ще ги накарам да ти се обадят веднага щом свършим.
– Моля те.
Мариса прекъсна и набра номера на Ви. Само за да бъде прехвърлена на проклетата му гласова поща.
– Мамка му.
– Кога ще дойдат? – обади се Рим, която тъкмо притискаше една кърпа към дълбоката рана върху рамото на жената.
Нощта беше към края си. Възможно бе Ви да пътува от Колдуел към имението. Или пък се биеше с онзи, който бе ранил Тор.
Жената на дивана се закашля, давейки се, и Мариса за частица от секундата взе решение. Последното, което искаше, бе да се обърне към брат си, ала не би могла да се погледне в очите, ако личните й проблеми костваха нечий живот.
Набра номера на Хавърс по памет, надявайки се, че не го е сменил. Едно иззвъняване, второ...
– Ало? – разнесе се гласът му.
– Аз съм. – И преди да последва неловко мълчание или поздрав, тя продължи: – Имаме спешен случай в „Убежището“. Трябва да дойдеш незабавно... или да изпратиш някого. Лекарите на Братството са в операция, а не разполагаме с много време.
Последва моментна пауза, сякаш главният лечител на расата превключваше от личен на професионален режим.