Акс сведе очи към ръцете си.
– Върни се в спортния салон – нареди Бъч. – Помисли върху думите ми. Просто искам да знаеш, че не разполагаш с цяла вечност. Няма да си...
– Излъгах.
– Моля?
Коравият, опасен на вид мъж си пое дълбоко дъх.
– Никого не съм виждал да умира. Не знам... как изглежда. Не знам какво е усещането.
Промяната в изражението му от враждебна маска до бездънна тъга бе смайваща, ала винаги ставаше така. Когато някой се прекършеше, когато решеше да се предаде, той се превръщаше в своя напълно различна версия, доказвайки, че самозащитата и откровението се изключваха взаимно.
– Тогава защо си тук? – прошепна Бъч. – Кажи ми... защо дойде при нас?
– Не знам.
– Напротив, знаеш.
Бъч посегна скришом към телефона си, за да се увери, че звукът му е изключен, а когато Тор се появи от другата страна на вратата, той вдигна длан... и братът се отдръпна.
– Защо си тук, Акс?
Минутите пълзяха едва-едва, тихите шумове на офиса като че ли отслабнаха още повече, сякаш от уважение към онова, което се случваше.
– Баща ми беше никой – разнесе се дрезгав глас най-сетне. – Не направи нищо с живота си. Беше дърводелец... нали се сещаш, работеше с ръцете си. Майка ми не искаше да има нищо общо нито с него, нито с мен – напусна ни преди преобразяването ми. Изобщо не я беше грижа за нас. Баща ми обаче остана, без него щях да се озова на улицата като претранс, а и двамата знаем колко дълго щях да изкарам. – Акс поклати тъмнокосата си, наполовина татуирана глава. – Не бях... добър. Никога не съм бил. Баща ми не си тръгна, защото нямаше никой друг, предполагам.
Бъч не помръдна, не издаде нито звук. Прекъснеше ли го по някакъв начин, щеше да му напомни, че говори на глас, а не преживява миналото в себе си.
Очевидно бе накъде отива историята.
– Харесвам екстази. Кокаин. Както и някои по-силни неща. Преди две години направих сериозен запой. Нямаше ме цяла седмица. Една нощ баща ми опита да се свърже с мен по телефона. Остави ми съобщения... аз бях толкова надрусан, че се издразних. – Гласът му заглъхна. – Издразних се...
Акс млъкна; измъченото му изражение беше покъртително.
– Какво направи, синко? – меко попита Бъч, защото то беше по-силно от него.
Акс се прокашля няколко пъти. Потърка си носа, сякаш го сърбеше от сълзите, които сдържаше.
– Изтрих съобщенията. – Още няколко прокашляния. – Изтрих всички съобщения, без да ги изслушам.
– А после?
– Убиха го. Лесърите. Работел в една от аристократските къщи, които бяха нападнати. Той... издъхнал, докато ми оставял съобщение на гласовата поща. – Акс поклати глава. – Когато разбрах какво се е случило, проверих датите в телефона си и пресметнах.
Бъч затвори очи за миг.
– Съжалявам, синко.
– Не научих веднага... предполагам, че синът на един от другите служители отишъл там и ги намерил. Той, който и да е бил, се погрижил за... всичко. Когато най-сетне се прибрах вкъщи – три дни по-късно – на вратата имаше бележка. Някой звънял по телефона и оставил съобщения, но когато не получил отговор, написал всичко в... една бележка.
– Брутално. Наистина брутално.
– Запазих я. – Акс подсмръкна силно и поклати глава. – Задържах онази бележка. Останките му все още са в имението... мисля, че сега къщата се намира в човешки ръце.
– Искаш ли да си ги върнеш?
– Не знам. Не. Не, не мисля. Просто още едно доказателство, че съм лош син, а?
– Къде е майка ти?
– Чух, че се била издигнала в обществото, оженила се за някакъв богаташ и си живеела живота. Не знам... и не ме интересува. – Акс вдигна рязко глава; лицето му си беше възвърнало предишната овладяност, заключвайки всякакви чувства така, както можеш да затръшнеш вратата под носа на някой натрапник. – Така че, не, не съм виждал смъртта отблизо. В това отношение още съм девствен. Сега мога ли да си вървя?
На Бъч му се стори, че трябва да каже нещо дълбоко, ала онова, което Акс искаше наистина, не беше насърчителна реч, а да се махне.
– Да, можеш.
Столът изскърца върху цимента, блъснат рязко назад, и Акс се отправи решително към вратата. Преди да я отвори обаче, спря. Погледна през рамо.
– Какво е?
– Смъртта ли? – Акс кимна и Бъч си пое дълбоко дъх. – Сигурен ли си, че искаш да научиш?
– Нали каза, че трябва да знам.
Едно на нула за него, помисли си Бъч. А после си представи как Акс се прибира в скромната къща, където живееше съвсем сам, напива се до забрава и си прерязва вените. Или пък взема свръхдоза. Или пък скача през прозореца.