Целуваха се цяла вечност и пак им беше недостатъчно, но някакъв вътрешен будилник в Крейг се раздрънча достатъчно силно, за да надвика рева на желанието му за нея.
Отдръпна се назад и изпита мощен прилив на мъжко задоволство, когато видя, че лицето й беше зачервено, устните й – разтворени, а дишането й – учестено.
Опита се да измисли кога ще може да я види насаме, къде и как биха могли да се усамотят.
– Дай ми телефонния си номер – каза дрезгаво.
Тя го направи и се огледа наоколо.
– Искаш ли да си го запишеш?
Как ли пък не. Седемте цифри се бяха отпечатали в ума му.
– Ще ти се обадя. – Още една причина (освен досадния проблем с изпепеляването от слънцето) да се радва, че ще се нанесе тук. Нямаше свой собствен телефон. – В седем сутринта.
– За да си уговорим среща? Не мога да изляза през деня. Баща ми ще ме убие. Не мога и да се измъкна тайно, защото веднага ще разбере.
Да, и той не беше забравил какво е да живееш със семейството си в малка къща.
Целуна я по устните веднъж. Два пъти.
– Просто си вдигни телефона.
– Радвам се, че искаш да говорим.
– Изобщо не ми е до разговори. – Той остави очите си да се плъзнат надолу по гърлото и гърдите й. – Ще те науча на това-онова.
– Например?
Крейг се наведе и лекичко я ухапа по шията.
– Болката, която те измъчва сега? Между краката?
– Да... – прошепна тя.
– Ще те науча как сама да се погрижиш за това. А ти ще ме накараш да свърша, докато те слушам. – Той се изправи и кимна към вратата. – Върви, преди някой да те е заварил тук.
Не беше нужно това да се отрази на положението й в програмата. Във формуляра за кандидатстване нямаше правило, забраняващо романтични връзки между новобранците, но я стига – подобно нещо бе най-добре да си остане в тайна.
– Върви – повтори Крейг, когато тя не помръдна.
Просто се взираше в него с широко отворени пламнали очи.
Мамка му, единственото, за което беше в състояние да мисли, бе как я чука тук и сега, прав, краката й са широко отворени и обвити около хълбоците му, пенисът му е потънал толкова дълбоко в нея, че трябваше да положи усилие да не изгуби съзнание.
– Върви, Парадайз.
Най-сетне тя се обърна, ала преди да свие зад бетонната преграда, зад която беше вратата, Крейг изръмжа:
– Вдигни си телефона.
– Ще го направя – увери го тя. – Веднага.
Останал сам, Крейг затвори очи. И се зачуди как, по дяволите, щеше да издържи дотогава.
27
Три часа по-късно Крейг седеше на мястото до шофьора в един хамър, приведен към стъклото пред себе си, докато Бъч излизаше от подземния гараж на тренировъчния център, и се опитваше да различи нещо в странно размазания пейзаж.
– Времето ли се е развалило? – обади се Акс от задната седалка.
– Не – отвърна братът, докато се приближаваха до огромна бетонна стена, излязла сякаш от „Джурасик Парк“, висока поне шест метра, със солидни метални прегради и бариери, през които несъмнено течеше ток.
Да, понеже братята вече бяха доказали колко си падат по електричеството.
Крейг поклати глава.
– Не си поплювате с охраната си, нали?
– Не.
Колата се понесе през гъста гора, минавайки на различни интервали през други бариери, които постепенно ставаха все по-малко сложни и непреодолими. Последната по нищо не се отличаваше от онези, на които можеш да се натъкнеш в някоя изоставена ферма, разнебитена „стара“ преграда, която, както се оказа, нарочно бе направена да изглежда така.
Страшно умно.
Когато Бъч най-сетне излезе на един асфалтиран път, странната замъгленост на пейзажа изведнъж се разсея. Интересно обаче – въпреки че очите на Крейг привикнаха без проблем, същото не можеше да се каже за ориентацията му. На запад ли отиваха? На изток?
– Естествено, знаеш къде живея – измърмори Акс.
Бъч му хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.
– И представа си нямам.
Пътуването им отне около четиресет и пет минути и Крейг съвсем ясно си даде сметка колко малко познава Колдуел. Беше прекарал живота си като претранс у дома с майка си, а след преобразяването си не бе имал кой знае колко възможности да излиза – нападенията се бяха случили едва шест месеца по-късно. А след клането, след като майка му и сестра му бяха умрели пред очите му и след като беше научил от първа ръка за смъртта на баща си, едва не беше полудял. С течение на времето, обзет от странно вцепенение, бе започнал да работи, за да си плаща сметките и да се подслони далеч от къщата на родителите си.
Не се беше връщал там, откакто беше разчистил всичко и бе погребал майка си и сестра си, и останките на баща си... които беше донесъл от къщата на аристократите.