Господи, баща му. Беше го обичал... и да открие, че един толкова достоен мъж бе умрял, защото няколко страхливци от глимерата се бяха заключили в скривалището си, изоставяйки баща му и останалите си прислужници да умрат навън...
А хората се чудеха защо толкова мрази богатите копелета.
– Искаш ли да те изчакаме навън, Акс? – попита Бъч.
Крейг се отърси и видя, че бяха спрели пред...
Къщичката на шибаните Хензел и Гретел. Това беше първата му мисъл. На светлината от фаровете на хамъра къщурката беше като слязла от пощенска картичка, с бели стени, заострен покрив и дърворезба по стрехите, толкова деликатна, че приличаше на дантела.
– Ти – избъбри Крейг, – ти си израснал тук?
– Аха. – Акс отвори вратата. – Проблем ли имаш с това?
– Майната му, идваме с теб – заяви Бъч и угаси двигателя. – Най-вече защото искам да видя колекцията ти от порцеланови куклички.
Крейг беше възнамерявал да остане в колата, но после си каза: по дяволите, да не би да имаше нещо по-добро за правене?
Акс ги отведе до една странична врата и отключи с меден ключ. Когато прекрачи прага, се обади аларма, но бързо замлъкна, след като той натисна няколко копчета на стената.
А после запали осветлението и в продължение на няколко мига Крейг не бе в състояние да прави нищо друго, освен да мига на парцали.
– Дево Марийо, майко божия... – измърмори Бъч.
– Все се надяваше, че тя ще се върне, окей? – сопна се Акс и метна ключовете си върху големия кухненски плот. – Направи го за майка ми.
Крейг никога през живота си не беше виждал толкова много розови и червени рози: стените на живописната кухня бяха покрити с тапети, изрисувани с рози и пълзящи зелени стъбла, завесите в нишата и на прозореца над умивалника бяха със съвсем същия десен.
– Изчакайте ме тук – измърмори Акс. – Ей сега се връщам с проклетия багаж.
Тежките му стъпки отекнаха из къщата – качиха се на втория етаж, а после се изгубиха към тавана.
– Виж само дърворезбата – каза Бъч и прокара ръка по корниза на една от вратите. – Невероятно.
Крейг се приближи до резбованата маса и се настани в един деликатен стол, от който му се прииска да не беше ял толкова много на Първото хранене. Когато се вгледа по-внимателно в дърворезбата, покриваща корнизите, вратите, шкафовете и дори первазите на прозорците, установи, че тя образува органичен рисунък – стъбла, като тези по тапетите, лъкатушеха и криволичеха изящно и красиво около брави и кранчета. Лакиран с безцветен лак, кленът, борът или каквото и да беше, лъщеше така, както може да лъщи единствено грижливо обработено дърво.
– Със сигурност и в останалите стаи е същото – отбеляза Бъч, показвайки се от кухнята. – Да. Това е истински шедьовър...
Акс се появи с черен спортен сак и раница.
– На следващото...
– Баща ти ли е изработил всичко това? – попита Бъч.
– Аха.
– Бил е много повече от „никой“.
– Може ли да вървим вече?
– Почакай малко – обади се Крейг. – Баща ти е бил дърводелец? Моят изработваше подове.
– Е, и?
Възцари се мълчание, в което двамата се спогледаха.
– Той в „Енделвю“ ли умря? – Крейг с усилие изрече името на имението, нападнато през онази ужасна нощ.
Мрачното изражение на Акс стана направо буреносно по начин, от който татуировките му придобиха почти зловещ вид.
– Аха.
– Моят също. – Крейг се вгледа изпитателно в лицето на другия мъж, чудейки се колко ли знае за случилото се там. Мамка му... ужасно бе да осъзнае, че бе докосвал трупа на баща му. Някой друг обаче беше съобщил на семействата за станалото. Дотогава той вече бе приключил с всичко това. – Лоша нощ.
– Аха. – Акс се прокашля и извърна поглед. – Е, може ли да вървим?
– Не – отсече Крейг. – Вие двамата стойте тук, докато отида до нас, за да си взема нещата. Веднага се връщам.
– Значи, няма да вземеш кой знае колко – провлачи Акс.
Крейг се изправи и се отправи към вратата.
– Нямам кой знае колко.
Гласът на Бъч го догони на последното стъпало на верандата:
– Ако не се върнеш до двайсет минути, изхвърчаш от програмата.
– Знам – измърмори Крейг, – знам.
* * *
Когато автобусът спря, Парадайз си взе чантата и се приготви да се измъкне от седалката.
– Е, ще дойдеш ли у нас? – попита Пейтън, докато ставаше. – Все още имаме поне два часа, а Анслам също ще се отбие.
Навеждайки глава, така че той да не види пламналото й лице, Парадайз се престори, че си търси телефона, въпреки че знаеше точно къде се намира – в джоба на якето й.
– Искам да съм вкъщи, когато татко се прибере.
– Което ще е на зазоряване – изтъкна Пейтън, докато си слагаше тъмните очила. – Дотогава има още два часа.