– Бързо беше – отбеляза Бъч, когато Крейг влезе в къщата, понесъл само един опърпан сак.
– Казах ви – отвърна Крейг. – Нямам кой знае какво.
* * *
Мариса се прибра рано, защото я болеше главата. И не, не беше като мигрените на Трез, просто тъпа, пулсираща болка зад очите, от която й беше трудно да се съсредоточи и да чете на хартия и направо невъзможно да работи на компютърен екран.
Докато изкачваше стъпалата на величествения вход на имението, си мислеше, че знае къде е проблемът: беше пропуснала Първото хранене, а после, погълната от работа, и закуската, която поднасяха всяка вечер в „Убежището“.
– Ама че съм глупава – каза си, докато влизаше във вестибюла и заставаше пред охранителната камера.
Когато й отключиха, пристъпи във великолепното фоайе и се усмихна на Фриц.
– Ужасно съжалявам, че те безпокоя, но дали ще може да ми приготвиш нещо за хапване?
Древният доген плесна с ръце и само дето не припадна от щастие, сякаш му беше връчила печеливш лотариен билет или пък най-прекрасния подарък за рождения ден, получаван някога от когото и да било.
– О, господарке, да! Мога ли да ви донеса яйца и препечени филийки? Сандвич? Супа? Нещо по-солидно...
Мариса се засмя.
– Изненадай ме.
– Незабавно! Да, да, незабавно!
Скоростта, с която изчезна, и енергичната му походка говореха, че му остават още дълги векове, и това беше прекрасно...
– Здравей, момиче.
Мариса се обърна към билярдната. Ласитър се беше облегнал на свода с купа пуканки в ръка, увит в огромно, подобно на торба одеяло с леопардови шарки, от чиито ръбове се подаваха босите му крака и силните му голи ръце.
– Здравей... – Мариса се намръщи, осенена от една внезапна мисъл. – Носиш ли нещо отдолу?
– Естествено. – Ангелът метна шепа пуканки в устата си. – Искаш ли да погледаш телевизия заедно с мен? Сега си правя маратон с „Макгайвър“, но може да бъда навит и на нещо друго.
Мариса отвори уста, за да откаже, но после реши: защо пък не? Просто щеше да хапне нещо и да изчака Бъч да свърши в тренировъчния център. Беше му пратила съобщение, че си тръгва по-рано от работа, и той й беше отговорил незабавно, че до двайсет, най-много трийсет минути ще бъде при нея.
– Защо не.
– Супер. – Ангелът се изпъна. – Каква е твоята слабост, когато става дума за телевизия?
Той се обърна и Мариса изписка.
Защото се взираше в голия му задник.
– Какво има? – попита той загрижено.
Мариса закри очите си с ръка.
– Каза ми, че носиш нещо отдолу.
– Бандаж. Много ясно.
В този момент Фриц изникна до нея с поднос, върху който бяха натрупани толкова много чинии с похлупаци, че спокойно можеше да е предназначен за Рейдж.
– Ъ... – Мариса потърка вежди, връхлетяна от нов прилив на главоболие.
– Ще хапне тук – обясни Ласитър. – И да, Мариса, ще си обуя проклетите дънки.
– Слава богу – промърмори тя, докато влизаше в билярдната.
Докато Фриц оставяше подноса върху бара вляво, Ласитър нахлузи чифт дънки и се пльосна на един от диваните срещу огромния екран, монтиран над камината.
– Имай предвид, че ако се протрия, вината ще е твоя.
Мариса се настани на едно от меките барстолчета до плота.
– Ти пък имай предвид, че хелренът ми всеки момент ще се появи. Така че току-що си спести сериозно сритване на задника.
Ласитър насочи дистанционното към телевизора и програмата се появи на екрана.
– Все тая. Мога да се справя с него.
– Съмнявам се.
– Всъщност тази нощ нямам нищо по-интересно за правене, така че, ако иска да се бием, малко упражнения изобщо няма да ми се отразят зле.
Мариса се засмя на обнадеждения му тон, облягайки се назад, за да може Фриц да отхлупи всички чинии и да опише с точността и елегантността на сервитьор в най-луксозен ресторант какво предлага заведението.
– Много ти благодаря – промълви тя, докато вземаше вилицата, за да опита от пилафа. – Ммммм.
Нямаше да изяде и половината от нещата пред себе си, но това като че ли никога не смущаваше иконома. Разбира се, за него удоволствието, че прислужва, бе най-важното нещо на света.
– О, господи – възкликна Ласитър и се изправи рязко. – Не мога да повярвам.
– Какво? И ако отново става дума за маратон с „Плажове“, изобщо не си познал. – Мариса разтърка центъра на гърдите си със свободната си ръка. – Отказвам да гледам как някой умира дори и само в две измерения.
Напоследък бе видяла достатъчно от това. Прескъпа Скрайб Върджин, ами ако не успееха да научат нищо за...
– „Мелроуз Плейс“. Обожавам този епизод... където Кимбърли откачи.
– Я чакай, да не искаш да ми кажеш, че тя невинаги е била откачена?