– Веднага идвам. За травма ли става дума?
– Да. – Мариса отново понижи глас. – Била е жестоко пребита и... насилена. Изгубила е страшно много кръв. Не знам...
— Ще взема и сестра. Ще отведеш ли обитателките на друго място?
— Вече го направих.
— Отключи входната врата.
— Ще те посрещна там.
И това беше всичко.
Очевидно Вселената беше твърдо решена тази вечер брат й да бъде в мислите й. Първо онази идиотка по телефона, а сега...
Мариса кимна на Рим.
— Всеки момент ще дойде помощ.
С окото, което не беше подпухнало и затворено, ранената жена като че ли опита да се съсредоточи върху нея.
Мариса се наведе и улови окървавената й ръка.
— Брат ми ще се погрижи за теб.
За частица от секундата се притесни дали не би било по-добре да не споменава, че лечителят ще бъде мъж, но жената като че ли изобщо не я чу.
Прескъпа Скрайб Върджин, ами ако издъхнеше, преди Хавърс да е дошъл?
Мариса клекна, прибирайки русата си коса зад ушите.
— Тук си на сигурно място, всичко ще бъде наред. – Окото на ранената жена се спря върху лицето й. – Имаш ли близки, на които да се обадим? Има ли някой, когото да повикаме?
Жената поклати глави.
— Не? Сигурна ли си? – Окото се затвори. – Можеш ли да ми кажеш кой ти причини това?
Жената извърна лице.
По дяволите.
Мариса излезе в неголямото преддверие на къщата. От двете страни на вратата имаше дълги, тесни прозорци и тя погледна към поляната навън. Дърветата, които едва допреди няколко седмици грееха в ярки цветове, се бяха отърсили от драматичното си червено, златно и жълто оперение и голите им клони стърчаха като костите на изпосталяло куче.
Невъзможно бе да не се погледне в огледалото до вратата, за да провери дали косата й е наред, а гримът й – съвършен, дори след десетчасовия работен ден.
Докато живееше с брат си, Мариса носеше копринени рокли и тежки накити, а косата й винаги бе вдигната в сложна прическа. А сега? Сега беше с панталон, блуза с висока яка и чифт удобни, ниски обувки. Никакви бижута, освен мъничкия златен кръст, който носеше, защото богът на Бъч беше важен за него и нейният хелрен й беше подарил украшението миналата Коледа. А, да, на ушите й имаше две перли.
Въпреки насила предизвиканото преобразяване на Бъч и въпреки статуса му на брат и роднина на краля, по душа нейният мъж си оставаше човек — като се започнеше от католическата му вяра, минеше се през вкуса му за книги и филми и се стигнеше до онова, което искаше от една „съпруга“.
Мариса докосна златната верижка на шията си и се намръщи, когато усети моментен порив да я свали, защото брат й нямаше да я одобри.
Само че независимо дали носеше символа на обвързването си около врата си, или не, това нямаше да промени нищо. В очите на брат си тя бе взела един двукрак плъх за хелрен, а за подобно падение нямаше прошка.
Миг по-късно на тротоара отвън се материализираха два силуета: мъж, облечен в бяла престилка, и жена в униформата на медицинска сестра.
Докато двамата пристъпваха под светлината на охранителните лампи, Мариса потърка изпотените си длани в панталона си. Хавърс си беше съвсем същият – безупречен с папийонката си, очилата с рогови рамки и разделената отстрани на път тъмна коса.
В последния момент Мариса завъртя верижката около врата си, така че кръстчето се скри на тила й, отвори входната врата и заяви, опитвайки се да звучи спокойно:
– Тя е в гостната.
Никакво „Здравей, как си?“, никакво „Хей, още ли си същият тесногръд задник?“... но разбира се, това беше спешен медицински случай, не светско посещение.
– Мариса. – Брат й кимна и пристъпи вътре. – Това е Канест, главната ми сестра.
– Приятно ми е да се запознаем – промърмори сестрата и Мариса й кимна.
– Насам – подкани ги и докато ги повеждаше с омекнали крака във вътрешността на скромната къща с най-обикновено обзавеждане, по някаква абсурдна причина си се представи като фламинго, с колене, обърнати в обратната посока. Едновременно с това цял куп спомени клокочеха под повърхността на съзнанието й и единствено сериозността на трагедията в другата стая й позволяваше да овладее емоциите си.
Брат й спря на прага на гостната и подаде лекарската си чанта на своята асистентка.
– Канест ще я прегледа и ще ме информира за състоянието й. Така е по-добре, отколкото да го направи мъж.
Мариса за първи път погледна брат си в очите и видя, че те имаха съвсем същия син цвят като нейните. Но разбира се, това едва ли би могло да се промени, нали така?
– Много деликатно от твоя страна – каза, след което се обърна към асистентката му. – Последвайте ме.