Дотук беше с бутона за рестартиране, който бяха натиснали предишната нощ.
– Или пък се тревожиш за това? – предизвика го тя.
– Какво?
– Че може да ми хареса.
И след като пусна тази граната в краката му, Мариса си тръгна с вирната глава и изопнати рамене.
Бъч се подпря на гранитния плот, мъчейки се да не изкрещи от безсилен гняв.
Поне бутилката с уиски „Лагавулин“ беше почти пълна.
Щеше да има нужда от нея.
* * *
Пейтън изпусна струя дим и отпусна глава върху възглавницата.
– Ето.
Подаде бонга на Анслам и затвори очи, обзет от усещането, че се рее над тялото си. Познатото чувство на облекчение му напомни, че Пари вероятно беше права, вероятно не трябваше да го прави. Обаче майната му, след всичко преживяно през последните две нощи, определено имаше нужда да се отпусне. Мамка му, заслужил си го беше.
– Е, какво мислиш за останалите? – попита той.
Начинът, по който Анслам изпусна дъха си, бе досущ, както когато някой се разсмее на същото място във филма като теб. Другарството бе хубаво нещо.
– Бун е готин. Акс е шибан изрод. Искам да кажа... я по-полека с черните дрехи, щръкналата коса и тъпите татуировки, задник такъв.
Пейтън го изчака да продължи.
– Ами Ново?
– Страшно парче.
По някаква причина, въпреки че беше съгласен, никак не му хареса мисълта, че Анслам се разхожда наоколо с подобно мнение... или, дори още по-лошо, с ерекция заради това.
– Не знам – измърмори той. – Предполагам, че е окей.
– Видя ли я, като правеше лицеви опори? Не мога да повярвам, че на Бун му се падна да й държи краката. Определено не бих отказал аз да имам подобна гледка.
– Тя ще те скърши надве. – Макар че, ако Анслам продължаваше в същия дух, Пейтън като нищо щеше да го направи и сам. – Освен това не съм сигурен дали си пада по мъже.
– Аз ще я накарам да смени резбата – заяви Анслам ниско. – Ще я науча на това-онова.
– Ами Крейг? – попита Пейтън.
– Той е онзи, с когото трябва да се съревноваваме. Моите уважения към Парадайз, задето завърши първа през онази нощ, но Крейг вероятно ще стигне до края.
– Да. – Поне за това бяха на едно мнение... без да се налага да стигат до физическа саморазправа. — С кого ще отидеш на бала у баща й?
– За момента с никого. Обичам да имам свобода на действие. Хей, преди да се отрежем окончателно, може ли да се наядем?
Пейтън отвори очи и погледна към старинния часовник „Картие“ върху нощното шкафче.
– Определено. Нека само първо се обадя на Парадайз. Искам да се уверя, че се е прибрала.
– Сигурен ли си, че между вас няма нищо?
– Не, ние сме само приятели.
– Готино парче е.
Пейтън се обърна рязко и му отправи свиреп поглед.
– Мери си приказките.
Анслам поклати глава и вдигна ръце.
– Май имаш нещо неразрешено с нея, мой човек. Недей да лъжеш себе си.
Все тая.
Пейтън взе телефона си, набра номера на Парадайз и докато чакаше тя да му вдигне, плъзна поглед из стаята. Имението на родителите му беше от по-новите, с големи сводести прозорци в задната част, гледаща към градината. С високия си таван и хубавата дървения, той открай време смяташе, че стаята му е достатъчно просторна дори с купищата старинни простотии, с които майка му настояваше всички да се заобиколят, независимо дали им харесва, или не...
– Ало!
Пейтън се намръщи.
– Добре ли си, Пари?
– О. – Моментна пауза. – Ти ли си?
– Че ти кого очакваше?
– Ъ, никой. Леля ми. Братовчед й. Братовчеда на леля ми. Не го познаваш... нея, имам предвид.
– Да не би и ти да си запалила една? – Пейтън се усмихна. – Защото, ако си, май ще е най-добре да спреш и да поспиш, за да ти мине.
– Не, не съм. За разлика от теб. По гласа ти познавам.
– Как?
– По-дрезгав е от обикновено.
За частица от секундата Пейтън се поколеба дали тя го намира за секси, или не. След това тръсна глава и каза:
– Просто исках да се уверя, че си се прибрала. Баща ти върна ли се вече? Трябва да си е дошъл от работа.
– Да, дойде си за Последното хранене. Вече съм в стаята си.
– Двамата с Анслам здравата се надрусахме. – Анслам вдигна палци насреща му от другия край на леглото. – Възнамеряваме да се натъпчем и да му дръпнем един хубав сън. Ще бъде страхотно. Както и да е, радвам се, че си добре.
– Недей да ядеш твърде много сладолед. От него се издуваш и утре ще вземеш да се оплакваш, че си си изгубил момичешката фигура.
– Никога не съм го правил.
– Сигурен ли си?
– Е, добре де – измърмори той.
– И не ме карай да ти напомням за инцидента с тестото за бисквити.