Пейтън простена.
– Бях готов да се закълна, че съм си изсрал вътрешните органи.
– Именно. Аз все още твърдя, че като нищо имаш непоносимост към млечни продукти. Просто идея. Обичам те.
Пейтън хвърли поглед към Анслам – не искаше той да го чуе да изрича тези думи в отговор.
– И аз. До утре...
– Хей, слушай. Намерих снимката ти.
– Кое?
– Снимката. В автобуса. Изпадна от раницата или от джоба ти.
– Нямам никакви снимки за губене, сладурче. Но благодаря, че си се сетила за мен... и ако става дума за нещо голо и женско, ще те освободя от отговорността за нея, и то безплатно. Само защото съм истински добър самарянин.
Парадайз се засмя.
– Не. Всъщност нямам представа какво има на снимката. Помислих, че ти си я изпуснал, но явно съм се объркала. Едновремешен полароид е.
– Полароид? Исусе, ама че антика.
– Е, както и да е. Ще я задържа, докато някой не си я потърси. Приятен ден. И наистина не би трябвало да пушиш.
– Да, знам, непрекъснато ми го повтаряш. Приятен ден и на теб, бейби.
Пейтън затвори и се протегна, за да остави телефона до часовника на нощното шкафче.
– На това му се казва свястна жена.
– За какво говореше? Някаква снимка?
– Не знам. Намерила някакъв полароид в автобуса. – Пейтън се надигна. Стана. Опита се да направи няколко крачки. – Леле, това беше адски силно. Да слезем в кухнята по задното стълбище, та да не ни видят как се клатушкаме и залитаме.
30
Докато крачеше боса из стаята си, Парадайз внимаваше да стъпва първо на връхчетата на пръстите си, за да не вдига шум, макар че, като се имаше предвид колко силно бие сърцето й, беше истинско чудо как не бе събудила хората от другата страна на реката.
Спиране за миг. Поглеждане към часовника.
Шест и петдесет и осем. Или пък шест и петдесет и девет, трудно беше да е сигурна със стария часовник до леглото й, особено от другия край на стаята.
Изтри изпотените си длани в дънките и се приближи, за да погледне мобилния си телефон. Нарочно го беше оставила обърнат нагоре и сега се взря в тъмния екран. Беше му изключила звука, но той щеше да завибрира, когато Крейг се обадеше. Всеки момент.
Наистина.
Парадайз се намръщи и натисна едно копче, за да го събуди и да провери дали не е пропуснала нещо. Което, ако трябваше да е честна, би било, като да не забележи неонов знак в стаята си. Не. Никакви пропуснати обаждания, нито есемеси.
Просто за да е напълно сигурна, тя въведе паролата си и провери списъка с обаждания.
Нищо.
Господи, това беше ужасно. Имаше чувството, че е застанала върху някакъв парапет и се взира в дълбока бездна, без нищо, за което да се залови. Което беше истинска лудост... и знак, че надбъбречната й жлеза определено се беше самозабравила с преценката на опасността за личната й сигурност. За бога, та тя нямаше да изгуби някой крайник, ако Крейг не се обадеше, както беше обещал. Нищо нямаше да й се случи.
А и той все още дори не беше закъснял.
Парадайз остави телефона на нощното шкафче и отново закрачи из стаята.
Това не трая дълго. Две минути по-късно отново беше при телефона.
Нищо.
Извърна се и усети, че се ядосва на себе си. Уж беше решила да извоюва своята независимост и да се отърси от ограниченията на глимерата... и все пак се тревожеше дали някакъв си мъж ще й се обади за нещо, което вероятно щеше да се окаже телефонен секс, целящ да му донесе облекчение.
Да, това определено я правеше истинска феминистка.
Освен това никога досега не беше получавала оргазъм. Какво го караше да мисли, че ще успее...
Бръмченето, разнесло се откъм нощното шкафче, я накара да се втурне към леглото толкова бързо, че се препъна в килима.
– Ало! – отговори трескаво, след като си възвърна равновесието.
Миг тишина, а после в ухото й се разнесе прекрасен, дълбок мъжки глас.
– Къде си.
Парадайз се огледа наоколо.
– В стаята ми?
– Осветлението запалено ли е.
– Да?
Интересно, уж той задаваше въпросите, а тя отговаряше, но в действителност беше обратното. Струваше й се, че тя е тази, която пита.
– Легни си в леглото. Загаси лампите.
– Окей. – Парадайз отиде до вратата и натисна ключа за осветлението, след което се върна до леглото, събу си обувките и се излегна върху мекия дюшек. – Тъмно е.
Непрогледно.
От Крейг се откъсна някакъв звук, който тя не можа да определи... и усещането беше невероятно. С угасените лампи той сякаш беше до нея.
– Направо ме убиваш в часовете – каза гърлено.
– Защо?
– Не мога да откъсна очи от теб. Гледам извивката на шията ти. – Звукът се разнесе отново и Парадайз осъзна, че е нещо средно между мъркане и ръмжене... очевидно вече беше напълно възбуден. – Представям си как се приближавам зад теб и отмятам главата ти назад. Прокарвам ръце по гърлото ти... под униформата... върху гърдите ти.