Наклони глава на една страна, за да закрепи телефона до ухото си, отвори пакета „Марлборо“ и извади цигара. Щракна запалката и видя юмрука си на светлината й, докато поднасяше пламъчето към лицето си. Първото всмукване едва не го накара отново да простене и той захапа цигарата между зъбите си, докато намери пипнешком пепелника и го сложи върху голите си гърди.
– Знам, че е гаден навик – каза извинително. – Но поне вампирите не се разболяват от рак.
В мига, в който беше уредил това обаждане с нея, бе започнал да планира как да си намери цигари за после. Не беше особено романтично.
Не че се вълнуваше от романтика, напомни си той.
– Е, защо не се усмихваш, Крейг?
На пръв поглед въпросът й изглеждаше безгрижен, почти шеговит, ала сериозният й тон говореше друго.
И колкото и да бе странно, в отпуснатото си следоргазмено състояние той й отговори, вместо да затвори, както би трябвало да направи.
– Колко души изгуби в нападенията? – прошепна той.
– Седем братовчеди – отвърна печално Парадайз. – Останахме само аз и баща ми, и двамата извадихме голям късмет.
– Аз изгубих най-близките си. Майка ми и сестра ми бяха у дома заедно с мен. Баща ми беше на работа. Взели адреса ни от подправената му шофьорска книжка, след като го убили. Така ни откриха. – Той отново всмукна от цигарата. – Ето защо не се усмихвам.
– Толкова съжалявам.
– И аз. – Още нещо, което не би си признал при други обстоятелства. – Не можах да ги спася. Майка ми и сестра ми имам предвид.
– О, господи...
Крейг сви рамене.
– Изгубих твърде много кръв. Лесърите изкъртиха вратата и аз се спуснах по стълбите, щом чух шума. Нападнаха ме и когато решиха, че са ме убили, ме оставиха. И до днес не знам как оцелях. Използваха мачете. Останах в съзнание достатъчно дълго, за да чуя как майка ми изкрещя на сестра ми да бяга... а после и двете бяха жестоко убити. – От Парадайз се изтръгна задавен звук и той поклати глава. – Извинявай, не трябваше да навлизам в чак такива подробности.
– Аз... изобщо не е достатъчно, но е всичко, което бих могла да кажа... толкова съжалявам.
– Благодаря.
– Как оцеля? Да не би някой да е дошъл да те спаси?
– Събудих се в локва от собствената си кръв точно преди да съмне. Бях ужасно слаб... едва успях да затворя входната врата, преди слънцето да ме изпепели. Запълзях из къщата и открих техните... ами да. Беше толкова странно, да ги видя проснати върху линолеума, навсякъде имаше кръв, а кожата им беше толкова бледа... бяха посегнали една към друга, ръката на майка ми... – Крейг беше принуден да спре и да се прокашля. – Майка ми беше протегнала ръка към сестра ми, а тя се мъчеше да я достигне. Очите им бяха отворени... Не знам, след като видях това, нещо в мен се пробуди. Само така бих могъл да го опиша... и именно тогава започна всичко. Тогава реших, че някога, някак си ще открия начин да се включа във войната срещу лесърите. Само така мога да продължа да живея, без да искам да си пръсна мозъка. – Той се изсмя дрезгаво. – Реших също така и че мразя аристократите, но то се случи две нощи по-късно.
– Защо... – Парадайз се поколеба. – Защо мразиш глимерата?
31
Докато Парадайз чакаше от другата страна на слушалката да долети отговор, сърцето й отново заби учестено и тя запали лампата. Уви кораловата покривка на леглото около голите си крака, загърна скъсаната си блуза, вдигна колене към гърдите си и зачака.
Доста време мина, преди Крейг най-сетне да й отговори.
– Първото, което сторих, когато събрах достатъчно сили, бе да се опитам да открия баща ми в имението, където беше отишъл да работи... когато стигнах там, заварих същото, което и у нас. Кръв и тела навсякъде, разграбени бяха и доста неща – картини, сребро и разни такива. Слънцето беше изпепелило някои от труповете. Онези, които бяха по-навътре в къщата, все още бяха цели. Открих баща ми в стаята, където полагаше нов махагонов под. И какво друго открих? Зейналата врата на шибаното скривалище, където семейството не беше пуснало нито него, нито когото и да било от прислугата и работниците.
– Какво... искаш да кажеш?
– Семейството, което живееше там, аристократите, които живееха там, се затворили в сигурното си скривалище... и отказали да пуснат когото и да било от работниците. Заключили се вътре, оставяйки ги да бъдат изклани навън... Видях отворената врата и стъпките им в кръвта на баща ми и другите от неговата класа, когато те най-сетне излезли и избягали, преди да съмне или пък на следващата вечер. – Отново се възцари мълчание, а после Крейг добави по-ниско: – Погребах всички там, освен баща ми. Него отнесох у дома. Просто не можех... не можех да оставя другите така. Един доген се върна, докато се оправях с телата, и ми каза, че се опитвали да намерят близките, ала в домовете на работниците всички били убити... също като у нас. Буквално нямаше кой да се погрижи за загиналите. А онова изискано семейство? Бяха избягали. Опитах се да ги открия... и няма да спра, докато не го направя. Живееха в имение, на име „Енделвю“. – Крейг се прокашля дрезгаво. – Искам да кажа, как може да постъпиш така с някого? Как можеш да живееш със себе си, знаейки, че си имал възможност да помогнеш някому и не си го сторил? Персоналът, прислугата са служили на онова семейство поколения наред. А в онзи салон имаше страшно много тела. Дошли, както научих от догена, защото строителните работници знаели за скривалището и ги повели натам. Блъскали по вратата, за да ги пуснат, когато къщата била превзета... Знам го, защото много от телата бяха паднали до стената. Ала не, не били достатъчно добри, достатъчно важни, достатъчно достойни.