Господи.
Това бе единствената мисъл в главата на Парадайз... защото тя също бе чувала тази ужасна история. Пейтън й я беше разказал по време на един от дългите им разговори около месец след като тя и баща й бяха отишли да се укрият на сигурно място. Първородният син, дъщерята, майката и двама братовчеди твърдели, че били извън града и когато се прибрали, заварили клането в дома си... ала може би през цялото време са били там?
Оттогава били изчезнали. Навярно са намерили друго скривалище далеч от Колдуел.
– Както и да е, имам планове за тях. Когато открия къде са.
Парадайз затвори очи.
– Не всички аристократи са зли.
– Когато години наред си слушал как баща ти се прибира от работа всяка сутрин и разказва как са се държали с него като с някаква отрепка, докато той се опитва да си изкара прехраната с честен труд? Трудно ми е да събера и капчица съчувствие към тях... и това беше, преди те да станат причина за смъртта както на баща ми, така и на майка ми и сестра ми.
– Съжалявам.
– Няма нищо.
Напротив, имаше.
И Парадайз изобщо не се учуди, когато той заяви рязко:
– Трябва да затваряме. Имаме нужда да поспим.
– Да. Да, разбира се. – Тя стисна здраво телефона, мъчейки се да измисли какво да каже. – Аз, ъ...
– До утре.
Щрак.
Парадайз свали телефона и се взря в него. Естествено, номерът не се беше изписал, защото телефонните линии в тренировъчния център, също като тези в къщата за аудиенции, бяха скрити.
Ала тя не би му се обадила отново, дори да можеше.
Остави апарата до себе си и плъзна поглед из стаята си, хубавата си, уютна стая, издържана в коралово и розово, с копринени завеси с пискюли и бродирани килимчета. Трудно й бе да вини Крейг за това, което мислеше и чувстваше. Тя би изпитвала съвсем същото. Ала решението не беше да издири някого и да го убие, за да си отмъсти. Още по-малко пък да убие жени заради това.
Или поне се надяваше, че не това е решението.
Расата и така бе понесла твърде много смърт. Несъмнено имаше и друг начин да бъде изкупена подобна злина?
Телефонът й избръмча и тя подскочи. Нямаше номер. Крейт? Отново?
Парадайз вдигна и прошепна:
– Ало.
И този път последва моментно мълчание.
– Съжалявам – избъбри той. — В случай че не си забелязала, никак не ме бива с чувствата. Ти не си виновна за станалото.
Парадайз изпусна дъха си с облекчение.
– Толкова се радвам, че се обади отново. Не очаквах да го направиш.
– Нито пък аз.
– Мислиш ли, че изобщо ще успееш да заспиш?
– Сега, когато отново чух гласа ти? Може би. Ще опитам.
– Крейг?
– Какво?
Парадайз се заигра с дантеления ръб на покривката на леглото, докато се опитваше да подбере правилните думи.
– Нощта на нападенията... не казвам, че мъжът или който и да е бил онзи, заключил всички навън, е бил прав. Ни най-малко. Ала око за око е толкова... варварско.
– В Древната страна винаги е било така.
– Вече не живеем там. Времената се промениха. Помисли за постигнатия напредък. Кръвното робство беше отменено, жените и простолюдието започват да постигат равенство. Не казвам, че трябва да забравиш за станалото, нито да простиш... ала отговорът ти не е нужно да бъде убийство.
– Няма да бъде убийство. Ще бъде разплата за моите мъртъвци.
– Как иначе би го нарекъл, когато убиеш някого хладнокръвно? – Парадайз нарочно говореше меко и тихо. – Не искам да споря с теб, честна дума. И изобщо не си мисля, че знам какво е усещането семейството ти да... – Гласът й пресекна и тя се прокашля. – Не мога да си представя дори. Но ако направиш това, за което говориш, ти също ще бъдеш убиец. По нищо няма да се различаваш от лесърите.