Възцари се дълго мълчание. Ала Парадайз знаеше, че не беше затворил.
– Рядко съм срещал някого, надарен с толкова емпатия, колкото теб – каза той най-сетне.
– Не е вярно.
– Напротив. Ти наистина си добра, Парадайз.
– Не ме слагай на пиедестал. Така само ще те разочаровам.
– Съмнявам се. – Последва пауза. – Наспи се добре, окей? И ако през деня се събудиш от усещането за нечии ръце върху тялото ти, знай, че съм аз. Или поне в моите сънища ще съм аз.
– Караш ме да се изчервявам.
– Хубаво. А когато влезем в час, ще се постарая да не те гледам през цялото време.
– Не се старай прекадено усърдно.
При следващите думи тонът му стана по-сериозен:
– Трябва да защитаваш целомъдрието си.
– Моето целомъдрие си е мой проблем. Не твой.
От другата страна Крейг издаде странен звук.
– Утре отново ще ти се обадя в седем часа. Вдигни си проклетия телефон.
Парадайз се разсмя.
– Някой някога казвал ли ти е колко си властен?
– Не, защото никога не слушам какво ми говорят.
– Значи, ако спомена, че ти също си невероятен, отново ще ми затвориш?
– Вероятно.
– Окей. Хубав ден тогава, ти си невероятен. – Парадайз изведнъж седна и притисна телефона до ухото си. – Я чакай, да не би току-що да чух смях?
– Не. Нищо такова.
– Лъжец. – Усмихна се толкова широко, че бузите я заболяха. – Смях беше. Чух го.
– Не беше смях.
– О, защото кикотенето е далеч по-мъжествено, така ли? Е, добре, ти се изкикоти, Крейг. Залових те.
– Трябва да престанеш. – Този път от него се откъсна нещо, което прозвуча като...
– А сега се изкиска.
– Не!
– О, да, направи го. – Парадайз продължи да се закача с него, мислейки си, че то бе нещо като словесния еквивалент на това, да го гъделичка. – Току-що се изкиииииска...
– Трябва да затварям! Чао!
– Ти си невероооооооятен...
Щрак.
Този път, когато остави телефона до себе си, Парадайз се чувстваше лека и въздушна като мехурчетата в чаша шампанско.
И мъничко пияна.
32
Когато падна нощ, Мариса открехна вратата на спалнята и надникна в коридора. Откъм хода на Дупката не се чуваше нищо, така че тя се отправи натам в копринената си нощничка, стъпвайки с босите си крака по студения дървен под. Сви зад ъгъла и погледна към дивана, очаквайки да открие своя хелрен, заспал там с глава към кухнята и крака към тяхната стая. Винаги спеше по този начин, така че да вижда телевизора покрай джагата.
Черният кожен диван беше празен. А одеялото на „Ред Сокс“, което тя му беше подарила за човешката Коледа преди една година, беше сгънато и преметнато през облегалката. Дори не се беше опитал да спи вкъщи.
Одеялото беше издайническата улика. Мариса обичаше своя хелрен с цялото си сърце, ала той беше физически неспособен да се завие и да го върне на мястото му, когато свърши с него. Това беше нещо като отколешна шега между тях, като неспособността му да прибере отварачките за бутилки и това, че никога, никога не пускаше съдомиялната.
Мариса изпусна дъха си и се облегна на касата на вратата, затворила очи.
– Не се прибра снощи.
Ниският глас на Ви я накара да погледне към редицата компютри. Братът беше отметнал глава и суперинтелигентните му диамантени очи се взираха в нея покрай екраните, без да мигнат... и без да я съдят. Нямаше никаква причина да крие болката си от него. Той беше като роден брат на Бъч и освен това я познаваше толкова добре, че веднага би прозрял лъжата й, ако се опиташе да му излезе с някое „добре съм“.
– Снощи се скарахме ужасно.
Ви дръпна от ръчно свитата си цигара.
– За какво?
Мариса се приближи до дивана и седна, опъвайки нощничката върху коленете си.
– За един секс клуб.
Пристъпът на кашлица, който последва, вероятно би бил адски смешен, ако тя беше в по-добро настроение – имаше нещо невероятно удовлетворяващо в това, поне веднъж да успее да шокира невъзмутимия брат. За съжаление, причината за тази реакция бе това, какво добро момиченце беше тя.
– Моля? – Веждите му бяха подскочили толкова високо, че разкривяваха татуировката на слепоочието му. – Секс клуб?
Обяснението й беше кратко и ясно и когато свърши, обичайното сардонично изражение се беше завърнало върху лицето на Ви.
– Аха. Той ми спомена, че ще ходи. Помоли ме да отида с него.
Мариса не можа да скрие потръпването си. Вярваше, че Бъч никога не би й изневерил... За бога, като обвързан мъж, той никога не забелязваше другите жени; от сексуална гледна точка за него те спокойно можеха да бъдат ходещи тостери. Имаше обаче нещо смущаващо във факта, че беше замесил Ви, може би защото то я накара да се почувства... изключена, въпреки че това беше лудост.