Кървава кошуля

Райко Жинзифов Кървава кошуля

I

В българска ми клета земля
има малко градче,
то е легнало в поляна,
име нему Прилеп.
Прилеп — то е име славно,
тамо е живеял
некога си крал ни Марко,
в него е царувал.
Е царувал, е воювал
с власи, каравласи,
българска e бранил земля,
роду си помагал.
Дор е бил жив крал ни Марко,
земля била мирна,
не глобеха нея турци,
не газеха нея.
Не рачил е мърсний турчин
къщи ни да газит,
он не можеше да любит
български девойки,
не е могъл да ги турчит,
в свой харем да държит,
да не могат да излезат
изпод тежок затвор,
да не видат свет ми божий,
ни па сълнце ясно…
И одавна то е било
у нас, в България,
в одавнешно, старо време,
старо, али славно.
Но защо я ви наумвам,
клетички девойки,
наше славно време, старо,
наша прежна доба?
Що помина, не ся върщат
назад, о девойки,
нема краля, нема бана,
гиздави, го нема!
Али враг да земит, моми,
ум, перо ми клето,
че то искат да приказват
с вас за тъги, мъки.
И е било време, моми,
и е било доба,
бил е той век златен, харен,
да би не е било!
Що е било? — пита щете,
гиздави девойки,
мене, млада сиромаха,
скитника без рода.
Що е било? — пита щете,
българки ви клети! —
Нел’ е било како в наше
време, наша доба?
Не така ли како при нас
плакали са майки?
Не така ли како при нас
турчин влегвал в къщи?
Па ударал нож си острий
в земля ил’ на дъски,
па извиквал с глас си страшен:
„Бърго ти, гяурко,
наточи ми вино ройно
и лютица върла,
напълни ми ти, гяурко,
чаши стодрамници,
я да пиям, да с’ опиям,
с тебе я да легнам,
да прегърнам рамна става,
очи да целувам
не две нощи, не три нощи,
твои чърни вежди…“

Клета ви съдбина, моми,
клета ви година,
що вас майка е родила
в такво лошо време!
О, да би е народила

Не е било то одавна
у нас, в България,
било е в година, моми,
петдесет и седма,
кат притурим ощ’ хиляда
и осъм стотини.
Беше вечер, ясен вечер
у Прилепа града,
по безоблачно ми небо
месечина плава,
окол нея там безбройни,
ситни звезди сяят,
а и ветер тихий, хладний
лист на дървя нищат.
Во църковната градина
весели са китки;
през църковний двор широки
гиздави девойки
вървят с стомни, с вода пълни,
исто тресопатки.
А момчета, българчета,
в дворът седят накуп,
с жедно сърце, с жедни очи
мигаят, погледват.
Нихна младост, пуста младост
своето си искат.
Как що мрена риба барат
место по-дълбоко,
как що славей, малка птица,
седало си виет
сред разцветени ми ружи
в поле ил’ в градина,
как що майка силно любит
първата си рожба,
так и младо любит млада,
искат мома юнак,
младо момче-хубавелче,
гиздаво си либе.
И я некога си, моми,
жеден бех и страден
по моминско лице, хубост
и по чърни очи;
съм ся крадел из дома си
и съм бегал нощем,
като елен млад, запален,
плет я съм прескоквал.
И ся криех во градина,
зад макови китки
ил’ под ружи гъстолисти
тулех ся как заяц.
Па дочаквах свое либе
тамо во градина,
кога оно утром рано,
во зора глъбока,
зело лейка в бела ръка,
цветя си поливат,
а я одвай, одвай дишам,
да не ме догледат…
Ала защо си наумвам
прежни си години?
Нека, моми, ви докажа
свойт тъжен приказ.

II

Во църковната градина,
во дворът широкий,
седнала е стара баба
пред църковни врати.
Никой нея не я питат
тамо защо седит,
кого барат, кого чекат,
откъде дошла е
и що она в църква искат:
дал’дете ще кръстит,
или сина си венчат
с млада хубавица?
Ил’е дошла за молитва
за болнава щерка?
Ил’задушбина ще правит
по грехове тежки?
Никой не си питат баба,
гиздави девойки,
що лице й синьо-жълто
що ся е сгърбила?
Що останали са в снага
само кожа с кости?
Защо нейни стари очи
врели сълзи лият?
Защо охкат, защо стенкат,
пръстите с кършит?…
Никой не я питат, моми,
не ще и да знаит,
никой не си питат баба,
мислит, че е луда.
Нарамена стара баба
с от козина торба.
А що она в нея носит,
що има во нея?
Чакайте ви, моми, сестри,
потърпете малко,
се ще видим, ще узнаем,
баба ще ни кажит.
Седнах, моми, окол’ баба
пред църковни врати,
па ся пулям и ся чудам
защ’ е жаловита
и що барат в таква доба
тъмна и вечерна,
кога люди ся собират
дома си сос челяд;
кога люди си оставят
дневни си печалби
и сбираят окол’ себе
дребни, мили рожби,
па и них они ся печалят
да ся развеселят,
да забравят дни си чърни,
мъки, тъги, глоби…
Щ’ она барат в таква доба,
кога сегде тихо,
глухо сегде, тъмно сегде,
сичко нощ покрила,
и планини, и долини,
шуми и поляни,
и широките градини,
сичкий бел свет божий,
кога сичко ся починват
от печалби дневни,
как зверове, так и птици
питоми и диви.
Що накарало е баба
дом да си оставит?
Да ся скитат като луда,
исто кукавица?
Нек я питам, нек узнаям
зло какво я нашло.
Чума ли село избила,
глад ли е морило?
Къща л’вода е отнесла,
та имот потопи?
Или клетий, гладен турчин
сърце й изгори?…