Стара баба с дрехла ръка
крена бела кърпа
и избриши свой си образ,
очи, клепки, сълзи.
И издъхна глухо, тежко,
скърсти обе ръце,
па с глас слабий, жаловитий
начна да приказва.
Чуйте сега, о девойки,
българчета млади,
бабин приказ, нейни думи
и душевни тъги.
III
— Слушай, синко, слушай, милий,
бабини ти речи,
запомни ти харно, твърдо,
разкажи ги тейку.
Мож’ богат да е твой тейко
ил’ е чорбаджия,
та ще можит да помогнит
на стара ти баба.
Ако ли не, кат пораснеш,
ког’ юнак ти станеш,
сърце ти кога затупа,
в жили кръв заврие,
негли, синко, ще отплатиш
на мой клетий кървник…
Много време и години
тежки, чърни, клети,
пълни с мъки, пълни с глоби,
минаха през глава,
докат я таква си станах,
како що ме гледаш.
Многу видох, многу знаям
и теглих я многу,
откак себе помнам, синко,
и до ден денеска
не съм видела ден ясен,
весела година…
Али се да ти разкаже
баба не умеет,
та и сълзи, синко, сълзи
сърцето ми кинат,
те мене не дават, синко,
сичко да припомнам,
те язик ми мен завързват,
та и време нема… —
Стара баба тук разгърна
от козина торба,
та измъкна стара баба…
Слушайте, девойки!
Та измъкна из торба си —
страх ме е да кажам.
Нек ви кажам! — Тя измъкна
кървава кошуля1, моми,
синовна кошуля!
Бе изшарена кошуля
от гърло до поли,
бе изшарена кошуля
сос кървави капки!
Капки кървави, о моми,
гъсти, та големи,
сърце ми от них застина,
очи, уста — неми!
Ядна, клета бабо-майко,
тежка ти съдбина!
Тежка ти година, бабо,
немаш вече сина!
Кървава кошуля, моми
гиздави, ся кълнам,
сам я видох с свои очи,
я сам я опипах!
Гледам я кошуля, гледам,
а баба ни плачет,
сълзи лиет, сълзи ронит,
охкат, стенкат, редит:
— Сине, ти един у мама,
сине, чедо Божин!
Мило, писано ти чедо,
нема тебе, нема!
Олово, железо, сине,
теб живот ти скина,
турчин махна, тучин удри,
тебе разполови.
Падна, сине, ти на трава
в то широко поле,
душа даде, душа нема,
без да кажеш слово
не за майка, не за либе;
кръвта ти изтече
как на рудо, сине, ягне,
младо и безгрешно!
Беше ошел ти на пазар
во Прилепа града
да продадеш осмак жито,
жито и пченица…
Чеках ден я, чеках два дни,
три дни и три нощи,
ти не идеш, се те нема
и совсем не дойде…
Затова л’ я ти ся радвах,
тебе я отгледах?
Те отгледах и те вардех
како първа рожба?!
Затова л’ я тебе готвих
хубаво девойче?
Ти го виде, го замилва,
шеташе ти с него!…
Боже вишний, боже милий,
зло какво ме найде!
Грех каков я сторих, боже,
ил’ бе тежка клетва?
Що я клета не дочаках
венци да целувам,
себ’ отмена да донесам,
сину първа люба…
А сега я си останах
пуста кукавица,
денем, нощем я кукувам,
като луда ходам.
Ето така, момче младо,
бог да ми те чуват!
Имах сина, имах чедо,
а сега го немам.
Я го гледах, я го вардех
како свои очи
и сос него я забравах
тежки си години.
Ощ’ от малечки години
учех сина, карах
он от турчина да бегат,
да не му отвърщат.
Люто слово да не казват,
да не го разлютит.
Дека турчина ще стретит,
нему път да правит
и да мълчит, кога турчин
него псуват, хулит.
Секога да казват нему:
„Ага, бей, ефенди,
многу ти дни и години!“
И ак’ нему турчин кажит:
„Гяур кьор оласън“2,
него он да не докачват
с ядовита дума.
Ако л’ в къщи дойдит турчин,
него да дочакват
с мед и с млеко, с сладки думи
и него да служит
со що искат, с какво искат
и с вино чървено.
Пържено ли пиле, яйца,
младо л’ тлъсто ягне,
млеко л’ кисело, ил’ пресно,
баница ил’ мазник,
или пресен хлеб домашен,
в подница изпечен,
пресно л’ сирене, ил’ масло
кравско или овчско,
се, що сакат ага-турчин,
сичко да му дават.
Ето така карах, учех
Божина си сина
от години още малки,
още от пелени.
Али зла и тежка била
та година, младо!…
Беха дошли турци клети,
върли арнаути,
не двамина, не тримина,
цели десетмина.
Наредиха ми ся в къщи,
седнаха си редом.
Ядат, пият, песни пеят
турски, арнаутски,
наша вера хулят, псуват,
кършат стол и чаши.
Ножове удриха в земя,
пушки на колена;
гърло кинат, гласи креват:
„Бърго, ти, гяурин,
сестри л’имаш или тетки,
донеси ги овде,