Кървава кошуля

те нас редом да ни служат,
да стоят на нозе;
чаши редом да подават,
чаши с вино пълни.“
Чух я, младо, тези думи,
сину си я рехох:
— Бегай, сине, зло те найде!
Бегай, крий ся в слама,
сине, търпи там под копа,
дор ги уталожам… —
Ойде син ми, он побегна,
а па я ним казвам:
— Аги мили, аги златни,
жи’ ви турска вера,
жи’ ви вера, жи’ ви бога,
жи’ ви Мохамеда,
жи’ ви турска книга, аги,
сина не губете!
Нема сестри, нема тетки,
никого он нема:
е едничек, е самичек,
сираче без татка… —
Още речта не дорекох,
викнаха тук турци:
— Не, гяурко, псешка щерко!
Сина ще заколим! —
Търгнаха тук ножове зли,
блесна им железо,
я от страх паднах ничком
и ся обезсвестих…
Много л’ лежех, малко л’ лежех
без свест и без памят…
али кога дойдох в себе
и погледнах в къща,
видох, синко, що сум сама,
нема турци клети.
Одвай станах, ойдох в плевня,
Божина си найдох…
Мина ся ден, вторий, третий,
мина ся неделя;
нищо нема, се е мирно
в село, п’ околия.
Минало е злото, казвах,
помолих ся богу.
Боже милий, казвах, боже,
пречиста ти майко!
Не дай, боже, не дай, майко,
син ми да погинит.
Кой ще, боже, мене стара
в хладен гроб отпусне?
Кой ще, боже, при смъртта ми
очи да заклопат?
Ти, пречиста божа майко,
смили ся над мене,
не дай злото да ме найдит,
сина доварди ми.
Мина злото, я си казвах,
син ми жив остана,
го прегърнах, го целувах
во чело, во очи.
Па го карах и го учех
себе си да чуват,
да не казват люта дума
турчину си нигде…
Вървеха си дни, недели,
нигде нема нищо,
сегде тихо, сегде мирно,
радост и веселба!
Радваше ся клето сърце,
кога гледах сина,
че излегол, че отиде
да пречекат Грозда
у широките поляни,
пред сълнчевен изгрев.
Грозда, хубава девойка,
Грозда чърноока,
Грозда тънка и висока,
Грозда чърнокоса,
белолика хубавица,
румена калинка.
Идит Грозда, прусат Грозда
низ гъстите трави,
носит Грозда на глава си
баница ил’ мазник
на овчари, кои пасат
калешо й стадо.
Недалеко там в поляна
срещаше я Божин;
пулеха ся оба в очи,
оба червенеха.
„Помози бог, лепа Гроздо,
добро утро, Гроздо!“
А та нему: „Жив да ми си!
Дал ти господ добро!“
„Дека ходиш, лепа Гроздо?“
„Гледаш, ручек носам,
кога ще е наша сватба?“
„Скоро, Гроздо, скоро, лепа,
скоро край Митровден.“
А та нему: „Слушай, Божин,
ако не ма земеш
сама ще ти дойдам, Божин,
бегалка ще станам,
татка, майка ще оставам,
люба да ти бидам.“
Пулеха ся оба в очи,
оба червенеха,
па търгнуваха си оба —
Божин преко поле,
Грозда преко гъсти ниви,
секой в своя къща.
А майчино клето сърце
радва ли се, радва,
че голям юнак е станал
син й за женене…
Не на многу време радост
е била за мене,
стига веч година чърна,
злото веч ме найде.
Беше дошло клето време
данок да ся дават.
Натовари кола с жито,
спрегна си волове,
па си тръгна в град на пазар
жито да продава.
Ако да бех знала, чедо,
че зло ще го найдит,
него немаше да пущам
в той ден клетий черний.
Да бех знала… да бех знала,
можех ли да знаям?…
Още път си не извърви
он до половина,
беха му пресекли пътят
турци-арнаути.
Обколиха него, чедо,
турци кръвопийци,
а он падна на колена,
милно им ся молит
да не земат млада глава,
че един у майка.
Ал’ не слушаят му молби
турци кръвопийци,
пушка пламна, пушка пукна
в турски ръце клети,
зърно оловно продупна
белите му гръди.
Друг измъкна ятаганът,
глава разполови,
тил и теме, и чело му
на две половини.
Па му пливна кръв чървена
низ зелена трава,
спростре ся на чърна земя
снага му бездушна.
Летна му душа из снага,
низ уста му неми,
летна, без да кажит слово
(немаше и кому)
ни за себе, ни за майка,
ни за първо либе…
Мина ся ден и нощ мина,
нищо я не знаях,
на други ден утром рано
сина донесоха.
Донесоха мъртва снага,
а душа му нема!
Окървавени му дрехи
и кошуля чърна…
Видох снага, видох глава
на две половини
и продупнати му видох
мъртви, млади гърди.
Видох, паднах я на него,
замрех я над него;
го прегърнах и примрела
лежех я на него
полужива, полумъртва
цел ден и нощ цела…
Клети сълзи, врели сълзи
совсем не помагат,
не помогнаха му сълзи,
не возкръснаха го.
Станах, младо, като луда,
измих мъртва снага,
измих снага, измих рани,
сина си промених
и завързах на глава му
двете половини,
них обвих я с бела кърпа,
бела, копринена.
Облекох го в бела риза,
нови, чисти дрехи,
па го спрострех посред къщи,
седнах да го тъжам;
тъжам, плачам, косми корнам,
пърстите си кършам;
биям себе и по глава,
и по слаби гърди.
Държех него у дома си
три дни и три нощи,
дор у него мъртва снага
хвана да смърдеит.
Много време стенках, плаках,
пролих жежки сълзи,
не щех я да пущам
в гробът тъмен, студен.
Али нему я не можех
душа да му дадам,
станах, каних два-три попа,
сбраха ся роднини,
дойдоха и познайници,
връстници момчета,
кренаха го на носила,
носат го на рамо;
и на гробищата тамо
поп молитва пея,
па го от носила зеха,
пущиха го в гробът…
Ето така, момче младо,
бог да ми те чуват,
имах чедо, имах сина,
а сега го немам.
Само ми остана, младо,
кървава кошуля,
над коя я тъжам, плачам,
врели сълзи лиям.
Вардам синовна кошуля,
кървава кошуля,
и сос нея я ще легнам
в гроб студен и тъмен…