— Кога?
— Преди няколко часа.
— Арло го твърди през цялото време.
— Не, той наистина ги е убил. Помниш ли, че Кели каза, че това е като игра на шах и ме накара да се замисля, че Арло винаги е играл „Го“. Затова влязох в онзи форум за неговия случай и някой беше открил професионалните му резултати. Арло е световен шампион, един от най-добрите в игра, която изисква да мислиш с много ходове напред. О, и той не заеква, смахнатото гадно лайно.
Лили го гледаше, докато Дилън отпи още една глътка вода и пак остави бутилката. Беше се научила никога да не пита клиентите дали наистина са извършили престъплението, за което са обвинени. Въздържаше се да ги съди и защитаваше всички по един и същ начин. Знаеше, че Дилън, от друга страна, не притежава способността да отбягва обвързване със случаите.
Той гледаше втренчено в стената, сякаш беше потънал в мисли и е забравил къде се намира.
— И затова отидох в затвора да разговарям с него. Да почувствам как стоят нещата… Арло ми се усмихна и очите му станаха… някак далечни и леденостудени. Не приличаше на себе си, какъвто го зная. И ми разказа защо го е направил. Той мисли, че това е някакъв откачен процес, през който трябва да премине. — Дилън размаха ръка. — За него цялото нещо е било да намери адвокати, които да пледират, че е невинен, докато той настоява, че го е извършил. Това е най-добрата стратегия да убеди съдебните заседатели, че не го е направил, и Арло го е измислил за по-малко от минута, след като го спрели за превишена скорост. Толкова е просто, направо тръпки ме побиват. — Дилън пийна малко кафе, но разля малко и върху масата. — Арло ни е използвал, за да се измъкне безнаказано, Лил.
Тя помълча малко и след това попита:
— Искаш ли да бъда напълно откровена?
— Винаги.
— Никога не съм си мислила, че не е извършил убийствата. Нещо в него ме караше да се чувствам неспокойна от момента, в който го видях за пръв път. Разбира се, това не повлия на начина, по който го защитавах, но никога не съм мислила, че е невинен.
— Е, ти си по-добрият адвокат от двама ни, защото Арло успя да заблуди мен.
Двамата се умълчаха. Някъде тиктакаше часовник и това беше единственият звук в апартамента, докато навън не премина полицейска кола с включена сирена.
— Ти си искал да вярваш — тихо каза Лили. — Хубаво е да вярваш в доброто у хората. Това е достойно за уважение качество, което мнозина загубват, докато съзряват.
Дилън поклати глава.
— Няма да продължа, Лил, утре ще се оттегля от делото.
— Не можеш да го направиш.
— Само гледай…
— Аз ще изнеса заключителната пледоария.
— Не — троснато възрази той. — И ти не можеш да го направиш. Не го искаш. Вече направихме предостатъчно. Няма да правим нищо повече. Ще се оттеглим.
Лили си пое дълбоко дъх и стана.
— Дилън, искам да ти покажа нещо. — Тя отиде в кабинета си, донесе кафяв плик и го сложи пред него. — Отвори го.
Дилън го отвори и извади полицейските доклади от едно от първите им дела заедно, и заповед за прекратяване на делото.
— Оскар Белтран, помниш ли го? Заплашваше го доживотна присъда за сексуално нападение на двайсетгодишна жена и единственото доказателство срещу него бяха нейните показания. Едно от първите дела, което ти и аз водихме като съдружници в нашата адвокатска кантора. И какво направи ти? — Дилън не отговори и Лили докосна ръцете му. — Какво направи, Дилън? — нежно попита тя.
Дилън преглътна и отвърна:
— Той каза, че бил на мач на колежа по онова време, затова гледах записа на мача няколко пъти на забавен кадър, докато накрая го съзрях в публиката.
— Да, и заради това делото беше прекратено. Истинският изнасилвач беше арестуван няколко месеца по-късно и много приличаше на Оскар. Ако не беше ти, Оскар, баща на три деца, щеше да прекара остатъка от живота си в затвора за нещо, което не е извършил. Ти спаси живота на този човек и спести неописуеми страдания на семейството му. — Лили го хвана за ръката. — Ако искаш да защитаваш невинните, ще трябва да защитаваш и виновните, всичко или нищо. Затова трябва да се запиташ, Дилън, вярваш ли в това, което правим, или не вярваш? Конституцията нещо реално ли е за теб, или само лист хартия, който можем да пренебрегваме, когато ни е удобно? Но — добави тя и вдигна папката, — няма да имаш друг Оскар, ако се откажеш заради един Арло. — Лили остави папката. — Ще ти донеса одеяло и възглавница, онзи диван може и да не изглежда кой знае как, но наистина е удобен.
Лили извади одеяло и възглавница и му помогна да легне на дивана.
— Арло е убил онези млади хора, Лил. Как да погледна в очите съдебните заседатели и да им кажа, че не го е направил? Какъв трябва да си, за да го направиш?