Арло беше доволен. През последните няколко седмици поканите за интервю идваха почти всеки ден. Той никога не ги даваше безплатно, дори за големите радио- и телевизионни канали, и натрупа прилична сума. Интервюто, на което отиваше сега, щеше да му донесе четири хиляди и петстотин долара за един час от времето му. Списание „Пийпъл“, за което беше чувал, че плащат добре, се свързаха с него вчера и Арло се съгласи с хонорара, макар че те звучаха отчаяно и му се искаше да бе опитал да изкопчи повече.
Снимките щяха да бъдат направени на мястото на убийствата и на скалата, от която скочи Холи Фалоус. На Арло това му се стори пошло, но асистентката на главния редактор го увери, че ще бъде написана с вкус статия за един невинен човек в система, която по презумпция го е сметнала за виновен.
Освен това си беше подсигурил и литературен агент, който работеше върху книга за съдебния му процес.
Той стигна високо в каньона и спря на поляна, където имаше достатъчно място за няколко превозни средства. Всъщност точно там паркира в нощта на убийствата и се усмихна при тази мисъл. Арло слезе от колата и започна да се катери към мястото, където преди бяха разпънати палатките.
Повяваше ветрец, който приятно разхлади лицето му, тъй като денят беше горещ. Утре му предстоеше още едно интервю в Ню Йорк за кабелна новинарска станция, те дори му платиха самолетен билет в първа класа, за да присъства лично в студиото. Арло се надяваше, че там ще бъде по-хладно.
Мястото на къмпинга не беше далеч, но щеше да се срещне с репортерката и фотографа на ръба на скалата, откъдето беше скочила Холи, а скалата бе доста далеч от къмпинга.
Арло се приближи до скалния перваз и погледна към гората. Беше красива. Девствена. Природа, недокосната от човек. И щеше да бъде тук милиони години, след като човекът си отиде. Моментна снимка на вечността.
Той си погледна часовника. Трябваше вече да са тук.
— Чакаш ли някого?
Арло се обърна и видя Холи Фалоус, която стоеше, подпряна на патерица. Отначало изпита шок, но после го напуши смях. Тя е дошла тук, за да се разправи с него, въпреки че беше безсмислено. Запита се дали Холи е била толкова глупава, че да дойде сама. В случай че не е сама, Арло реши да не ѝ обръща внимание и да си тръгне.
— Върви си у дома, момиченце — каза той и пристъпи крачка към пътеката, водеща към колата му.
Холи вдигна пистолет, а Арло се изсмя.
— Знаеш ли как да използваш това нещо?
— Упражнявах се. Виждам те в мишените, по които стрелям, Арло. Виждам те в сънищата си. Когато изляза навън, виждам те навсякъде. В магазини, на паркинги, в сгради с офиси… А ти виждаш ли ги някъде? Сестра ми или Майк, или Уил? Мислиш ли за тях?
— Всъщност, не. Всичките умряха толкова бързо, че откровено казано, не беше нищо паметно.
Двамата се вгледаха един в друг за миг. Ръката на Холи започна да трепери и по лицето ѝ потекоха сълзи. Арло си помисли, че има такъв вид, сякаш ще припадне, ако припадне, въпросът беше какво да направи с нея. Тук горе нямаше никой и Холи едва ли е казала на някого къде отива.
Мисълта дори го накара да се усмихне.
— Остави пистолета, няма да застреляш никого.
Холи натисна спусъка. Изстрелът прозвуча като гръмотевица в тихата гора. Изплаши птиците наблизо и стана причина за шумолене в храстите, където явно се криеше някакво животно. Арло мигновено почувства болка в бедрото, разкъсваща болка, която плъзна нагоре по крака. Той се свлече на земята, джинсите му се обагриха в кръв.
— Кучка! Простреля ме!
— Боли ли? Опитах се да уцеля бедрената ти кост, за да те заболи силно.
— Тъпа кучка! Ще те стисна за гърлото и ще ти изтръгна сърцето!
— Не, Арло, няма да го направиш. Ще трябва да направиш труден избор. Същият избор, който ме накара аз да направя.
Той изведнъж отвори широко очи и погледна зад себе си към ръба на скалата. Почувства, че стомахът му се качва в гърлото, докато гледа скалните зъбери и разстоянието до земята.
— Връщам се в колата си. Застреляй ме, ако искаш, не ми пука.
Арло стана и направи една болезнена крачка и Холи стреля още веднъж. Куршумът го улучи точно под раната в бедрото. Той изкрещя и падна. Холи пристъпи няколко крачки към него, но остана достатъчно далеч, за да не може да я достигне.
— Не трябваше да ми намигаш! Винаги те хващат заради дребни неща, нали?