Сега доста на брой полицейски управления имаха специалисти във всяка област на криминалистиката — анализ на пръски кръв, балистика, ДНК, отпечатъци, трасология — групирани в много по-големи научноизследователски секции. Но Джаксън Каунти, подобно на много други по-малки окръзи, не можеше да си позволи толкова много експерти, затова наемаха общи криминалисти, които се занимават с всичко.
Дилън затвори папката и се втренчи право напред. Сега наоколо имаше дървета и ухаеше на бор.
Лили се обади чрез „Блутут“ на колата и Дилън погледна екрана на таблото. Звънеше на сестра си. Виждал я бе веднъж, когато дойде на гости в Лас Вегас. Лили и сестра ѝ бяха доста различни. Лили — физически силна и мускулеста, а сестра ѝ — ниска и дебела, сестра ѝ не беше учила в колеж, докато Лили имаше дипломи по икономика и история. Различен беше дори начинът, по който говорят — Лили беше мълчалива и говореше по същество, а сестра ѝ неспирно бръщолевеше разни истории.
Лили остави съобщение на гласовата поща на сестра си с молба да ѝ се обади и след това попита:
— Е, какво мислиш за Арло Уорд?
Дилън сложи папката на пода до краката си.
— Самопризнанията му са подробни — каза той, — и кръвта по дрехите му съвпада с тази на две от жертвите. Ако не ги е убил той, най-доброто обяснение би било, че е попаднал случайно на местопрестъплението и после нарочно се е намацал с кръвта. Но ако е искал да го хванат, защо не се е обадил на полицията? Защо се е опитал да си отиде вкъщи? Ако наистина е искал да си припише заслугата за убийствата, можеше да се обади на полицията и да чака на мястото.
— Освен ако е смятал да се обади на полицията, но е трябвало първо да се отдалечи от каньона. В онзи район няма обхват навсякъде.
Дилън погледна през страничното стъкло към входа на ранчо с ръждясала порта. Там стояха няколко мъже с каубойски шапки, които го изгледаха мръсно.
— Не мисля така. Мисля, че той би се обадил веднага, щом в планината е имало сигнал, а не пет километра по-нататък. Не се връзва. Мисля, че Арло е убил онези хора и е манипулирал Мадлин да мисли, че не го е извършил.
— И какво искаш да направиш?
— Само ще ѝ дам няколко съвета и ще си тръгна.
Последва мълчание.
Лили го погледна.
— Не говориш много за предложението от Лос Анджелис. Все още ли мислиш за него?
Почти всяка минута, помисли си той.
— Триста бона годишно, Лил. Как да откажа?
— Да, триста бона, но за гигантска кантора, където ще трябва да се съобразяваш всяка минута и да търпиш критиките на партньори, които знаят по-малко от теб. Няма да ти хареса, Дилън. Каква е ползата да работиш нещо, което мразиш?
Дилън се загледа през стъклото и после отговори:
— Достатъчно дълго бях беден. Сега бих искал да забогатея. — Той я погледна. — Опитваш се да ме убедиш да поема делото Арло Уорд, за да гръмне в новините и да ме накара да остана, така ли?
Лили се ухили, но не каза нищо.
Дилън облегна глава на седалката и се усмихна.
Скипио е на следващата отбивка. Градът беше сравнително голям, разпрострял се в долината, но с атмосфера на провинциално градче. Нямаше много ресторанти и магазини, само една административна сграда за всичките градски служби и няколко църкви. Дилън го хареса. Винаги е живял в малки градчета и обичаше да има пространство.
Затворът на окръг Джаксън се помещаваше в сива тухлена сграда, приличаше на огромна кутия, нямаше прозорци. Лили спря на паркинг за посетители и двамата се качиха по рампа, за да влязат. Служителят на рецепцията провери картите им на адвокати в Невада, записа ги в регистъра и ги изпрати да минат през детекторите за метал.
Мадлин Измера ги чакаше, тя беше слаба, с ясни зелени очи и коса до раменете. Усмихна се и стисна ръцете им. На ревера си, под американския флаг, носеше малка значка със знаме на друга държава, което Дилън не разпозна.
— Хаити — каза тя, когато забеляза, че Дилън го гледа. — И така, сериозно, не мога да опиша колко съм ви благодарна. Правите ми огромна услуга.
— Няма проблем — отвърна той.