Мадлин ги поведе по коридора към стаята за посещения и седнаха до стоманена маса в стая с бетонни стени, боядисани в бяло.
— Какво знаете за Арло? — попита Лили. — В папката нямаше много информация.
Мадлин поклати глава.
— Той няма истинска история и когато го попитам, отговаря уклончиво. Мисля, че е, защото не помни, а не защото иска да манипулира. Някои от лекарствата, които взима, влияят на паметта му. Арло има съпруга и малка дъщеря, но жена му не иска да говори с никого. Дори с мен.
— Правихте ли преценка на психичното му състояние? — попита Дилън.
— Още не. — Мадлин въздъхна. — Той не ми позволява.
— Какво искате да кажете? — попита Лили.
— Арло отказва да пледира невиновен и не иска да оспорвам компетентността му. Настоява, че той е извършил убийствата, и иска да си припише заслугата.
— Може би защото наистина го е направил — отбеляза Дилън.
Мадлин поклати глава.
— Може и да нямам голям опит, но познавам човешкото поведение, бях социален работник, преди да започна да уча право. Очевидно не мога да бъда сигурна сто процента, но мисля, че Арло не го е направил. Смятам, че той иска да вярва, че го е направил. Иска внимание. Първото, което ме попита, когато отидох при него, беше дали случаят вече е отразен в новините.
— Много хора с антисоциално личностно разстройство са нарцистични — каза Лили.
— Знам, но не мисля, че случаят е такъв.
В същия момент вратата се отвори и в стаята влезе Арло Уорд.
11.
Дилън забеляза първо ръцете му. Ръцете на Арло бяха малки и бледи, ръце на тийнейджър. Арло изглеждаше преди всичко жилав, дори съвсем незабележим и невзрачен. Дилън се изненада, като имаше предвид колко дълго бе работил тази професия и колко много клиенти бе защитавал, очакваше различен човек. Някой, който има такъв вид, сякаш с радост убива и кълца хора.
Арло имаше поразително големи кафяви очи с цвета на тъмен шоколад и накуцваше, докато върви.
Дилън знаеше, че шизофрениците са твърде различни. Мнозина бяха абсолютно здрави и можеха да водят смислен живот, но някои не можеха да извършват дори елементарни ежедневни задачи. Дилън не можа да определи към коя категория спада Арло.
— Здравей, Мадлин — каза Арло и седна, а после се обърна към надзирателя и рече: — Благодаря, Еди.
— Няма защо. Ще ви оставя насаме, но ще бъда отвън, ако се нуждаете от мен, госпожице Измера.
— Благодаря.
Арло сключи ръце върху масата и се усмихна на Дилън и Лили.
— Това са адвокатите, за които ти говорих, Арло. Дилън Астър и Лили Ричи — каза Мадлин.
— Здравейте — отвърна той.
Арло се усмихна. Зъбите му бяха бели и добре поддържани. По дланите му се виждаха дебели мазоли точно под всеки пръст, но нямаше белези, нямаше големи разрязвания по кожата, нито мръсотия под порасналите нокти или коса, която опадва от недохранване. Не изглеждаше по-различно от всеки, когото Дилън би видял в хотел или търговски център например.
— Е, тъй като имам трима адвокати тук, може ли да попитам нещо? — каза Арло.
Дилън погледна Лили.
— Разбира се.
— Пиша книга за моите убийства, но някои затворници тук казаха, че не може, защото има закони срещу това да печелим пари от историите си. Вярно ли е?
Девет от всеки десет пъти, когато Дилън посещаваше клиенти в затвора, първото, което те питаха адвоката си, беше: Колко време ще стоя тук? Никога досега не му бяха задавали такъв въпрос.
— Имаше един закон — отговори Дилън, — наричаха го закона „Синът на Сам“2. Забраняваше на хората да печелят пари от престъпленията си. Но Върховният съд го отмени, така че може да напишеш книга, ако искаш. Но не ти препоръчвам.
— Защо?
— Защото ще признаеш, че си го направил.
— Но аз наистина го направих.
В стаята настъпи тишина и след това Лили попита:
— Уби ли онези трима души?
Арло кимна и дори леко се усмихна.
— Да. Двама от тях с бухалка, а третия изгорих в огъня. Завързах я здраво, за да не може да мърда, и я изпекох.
Мадлин усети напрегнатото мълчание на другите и побърза да каже:
— Арло, защо не им разкажеш за състоянието си?
Той повдигна рамене.
— Няма много за разказване. Имам шизофрения. Понякога чувам и виждам разни неща, но при много други х-х-хора е по-зле. — Арло затвори очи и изпусна дъх в дълга въздишка. — Извинете. Понякога заеквам, когато съм н-н-нервен.
— Всичко е наред — рече Дилън, — не бързай.
Арло си пое дъх и после пак го изпусна продължително.
— Завърших гимназия, работих какво ли не и любимите ми игри са „Го“ и „Дългът зове“. И двете са много трудни. Не съм кой знае колко умен, знам го, но не съм и от онези, които си говорят сами под моста.
2
„Синът на Сам“ е един от прякорите на един от най-прочутите серийни убийци в САЩ, Дейвид Ричард Бърковиц (р. 1953 г.). — Б.пр.