Дилън погледна Мадлин и след това попита:
— Арло, защо уби онези хора?
Той повдигна рамене.
— Демонът ми каза.
— Само заради това ли?
— Е, не, фантазирах си нещо подобно от малък. Когато ги видях на бензиностанцията, те се бяха изгубили, и носеха много алкохол. Разбрах, че няма да е трудно да ги проследя и да ги пречукам.
Дилън почука леко с пръст по масата.
— Районът е доста уединен. Защо изобщо си бил там?
— Ходя там п-п-понякога. Тихо е и никой не ме безпокои. — Арло кихна и се извини.
— И ти ги проследи дотам? — попита Лили.
Арло кимна.
— Те разпънаха палатките си близо до едни изоставени бунгала, където спя понякога. После се напиха… И след това не беше трудно да ги претрепя.
Дилън се облегна назад и се втренчи в него. Тихият глас и тъжните очи на Арло му придаваха дори симпатичен вид. Мнозина убийци разчитаха на инстинкта на човешките същества да си помагат взаимно и можеха да изглеждат сърдечни и добродушни.
— Разговаря ли с тях?
— Не.
— И успя да ги убиеш един по един?
— Да.
— Видях снимки на жертвите — каза Лили. — Момчетата са били мускулести. И двамата са играли футбол, а единият е бил и шампион по борба, но ти нямаш никакви наранявания. Не се ли съпротивляваха?
— Нямаха време. Изненадах ги. Хората вече не са п-п-предпазливи. Мислят, че светът е безопасно място, докато светът не им покаже, че не е така.
Дилън почувства особен хлад от думите на Арло и погледна Лили, която се прокашля и зададе няколко въпроса за психичното заболяване на Арло. Той говореше монотонно, но в гласа му се долови вълнение, когато заговори за престъпленията си. Твърде много вълнение, сякаш описва посещение в увеселителен парк.
— Каква беше бухалката? — прекъсна го Дилън.
— Какво? — попита Арло.
— Бухалката… Не е намерена. Дървена или алуминиева беше бухалката?
Арло се поколеба.
— Дървена.
— Каква марка?
Той повдигна рамене.
— Не знам, просто бухалка.
— Колко дълга?
— Дълга?
— Да, дължината каква беше? Има различни дължини.
— Не знам. Не обръщам внимание на такива неща.
— От какво дърво?
— Не знам.
— Какъв нож използва? — попита Лили.
— Ловджийски нож, „Боуи“.
— Какъв размер?
Той погледна Мадлин.
— Не знам, купих го от магазина, защото беше голям.
— За колко време умря Ейприл Фалоус?
— Не знам… Не много.
— Откъде взе капана за мечки? — попита Лили.
— Намерих го в едното бунгало и го държах в багажника си.
Дилън се наведе напред.
— Арло, знаеш, че може да поискат смъртно наказание по твоя случай, нали? Ако те осъдят, може да умреш.
Арло си пое дълбоко дъх и отвърна:
— Ако Господ иска да ме прибере, така да бъде. Но с книгата може да спечеля достатъчно пари за Лийна и Ейми, за да живеят добре, след като умра.
— Съпругата и дъщеря ти?
Той се усмихна.
— Да.
— Ами ако законът „Синът на Сам“ все още беше в сила и не можеше да спечелиш пари от книгата си? — попита Лили. — Пак ли щеше да поемеш отговорността за тези престъпления?
Арло замълча за момент.
— Предполагам.
— Предполагаш? — недоверчиво попита Дилън. — Предполагаш, че ще поемеш вината за нещо, заради което може да те екзекутират?
— Искам да кажа, че бих го направил. Нарочно ме обърквате, господин Астър, и това не ми харесва.
Дилън грабна мобилния си телефон от масата, пусна го в джоба си и стана.
— Беше ми приятно да се запознаем, Арло. А сега ще те оставим да се върнеш в килията си.
— Сигурни ли сте, че нямате повече въпроси?
— В момента нямаме.
— Добре. — Арло протегна ръка и Дилън я стисна. След това Арло се ръкува и с Лили, и с Мадлин и рече: — Съжалявам, че трябваше да дойдете чак до тук само заради това.
Той повика надзирателя.
Еди влезе и попита:
— Готов ли си?
— Да. Благодаря ти още веднъж, Еди.
Надзирателят дори не го хвана за ръката. Държеше се непринудено с него и Дилън разбра, че Еди всъщност харесва Арло Уорд, въпреки че вероятно никога няма да го признае. Дилън беше вътрешно съгласен, че в Арло има нещо симпатично.
— Е? — попита Мадлин, след като Арло излезе.
Дилън поклати глава.
— Бях сигурен, че той е виновен, когато дойдох тук, но сега не знам. В него има нещо симпатично, което не се връзва.
— Оставаш с убеждението, че той лъже, нали?