— Не може да е тичал толкова бързо. Не и достатъчно бързо, за да настигне Холи.
— Е, поздравления, Мадлин — рече Лили. — Клиентът ти може би е невинен.
Дилън изпусна дъха си продължително през стиснати устни.
— По дяволите!
13.
Лили Ричи седеше в „Грил-бара на Хари“ и бавно пиеше второто си питие за тази вечер. Гледаше втренчено в чашата, потънала в мисли, но после музиката от джубокса и смехът на групата на съседната маса я върнаха в реалността.
Дилън отново я покани да отидат да пийнат нещо тази вечер. Тя съзнаваше, че посещението на местопрестъплението днес следобед беше трудно и за двамата, но Лили не отказа заради това. През последните две седмици усилено се беше опитвала да бъде неутрална с Дилън. Не искаше да стане причината той да откаже работата в Лос Анджелис; но в същото време искаше Дилън да направи точно това. Завижда ли му? Беше си задавала този въпрос. Страхува ли се? Двамата бяха партньори, откакто се запознаха в юридическия факултет, и никога не бяха поставяли под съмнение въпроса дали ще работят заедно. Не беше и това. Тогава какво?
Лили се замисли за уединеното бунгало в гората, където ходиха днес следобед, и за Холи Фалоус. Как ли се чувства човек, изгубил мъжа, когото обича, и сестра си, по едно и също време и по изключително жесток начин?
Лили беше напуснала семейството си, когато навърши осемнайсет, и вече не беше особено близка с тях. Това я накара да се запита дали би била съкрушена като Холи.
— За мен „Хайнекен“ — каза някакъв мъж, който седна на бара до нея, — и още едно от онова, което пие младата дама.
Лили се подсмихна и изпи остатъка от уискито си.
— Отдавна не ме бяха наричали така.
— Сериозно? Бих си помислил, че мъжете се надпреварват да ви наричат „млада дама“ и да ви ухажват, за да получат вниманието ви.
Тя го погледна. Пуловерът поло и джинсите му бяха стилни, но дългата му брада беше завързана с ластик и приличаше на опашка, спускаща се от брадичката му.
— Да ме ухажват, за да получат вниманието ми? Да не сте излезли от машина на времето?
Мъжът се ухили и когато му поднесоха бирата, отпи малка глътка.
— Учител по английска литература. — Той протегна ръка. — Николас.
— Лилит — отвърна тя и я стисна.
— А, първата жена. Онази, която се разбунтувала срещу Бог и отказала да се подчинява на мъжа. Знаели ли са това родителите ви, когато са ви дали това име, или е случайно?
— Всъщност съм кръстена на любимата кобила на баща ми.
— Още по-добре. — Той присви очи и се обърна изцяло към нея. — Добър съм да отгатвам историите на хората, затова нека опитам. Непокорна дъщеря на проповедник заминава за Лас Вегас, за да отмъсти на мама и татко, и се нуждае от груба фасада, за да държи настрана хищниците. Прав ли съм?
— Не съм по-груба от всеки друг. Всички имаме горе-долу една и съща история, нали?
Николас вдигна за наздравица бутилката с бира, но преди да успее да каже нещо, Лили гаврътна уискито си и остави чашата с дъното нагоре върху бара. След това грабна бирата от ръката му и я изгълта.
— Еха! Не бях виждал жена да прави това, смаян съм!
Лили стана и си взе чантата.
— Смаян си, защото мъжът винаги ще вярва две неща за жената — че е слаба и че е привлечена от него. Аз не съм нито едното от двете. — Тя го потупа по рамото и преди да тръгне, добави: — Благодаря за питието, учителю.
Лили се чувстваше замаяна и си помисли, че е по-добре да повика такси, отколкото да рискува да шофира, но все още не ѝ се прибираше вкъщи и помоли да я закарат до популярен бар в Стрип и след това си погледна часовника. Антъни щеше да я чака да вечерят. Той мразеше Лили да закъснява, когато са се уговорили за определен час. Лили се запита защо в такъв случай винаги закъснява нарочно.
— На гости ли отивате, или живеете там? — попита таксиметровият шофьор.
Тя се втренчи през стъклото.
— Живея тук.
— В коя част?
Лили провери колко е часът на телефона, за да се увери, че ръчният ѝ часовник е верен. В Канзас, където живееше сестра ѝ, наближаваше десет.
— Съжалявам — каза тя. — Какво попитахте?
— Къде живеете?
— Сънкрест.
— О, така ли? Имам приятели там. Хубаво място.
Лили прехапа устни, приковала очи в телефона си, и накрая се обади. Телефонът иззвъня три пъти и после сънливият глас на сестра ѝ попита:
— Лил?
— Хей, извинявай. Събудих ли те?
— Знаеш, че ме събуди. Утре сутринта съм на работа.
— Съжалявам, Луси, аз само…
— Отговорът е „не“ и ти не можеш да се обаждаш толкова късно. Лека нощ, Лили.