— Именно. Но зависи от вас, аз не съм адвокат. Е, какво искате да направите?
Дилън погледна Лили.
— Предлагам да опитаме. Положението не може да стане по-лошо за нас.
— Съгласна съм. Мисля, че и ние трябва да присъстваме на хипнозата.
— Трябва да сме само той и аз, за да може да се съсредоточи — възрази Лейтън.
— Може да го закараме в Шерифската служба и да използваме стаята им за разпити с еднопосочното огледало.
Лейтън се прозя.
— Добре. Уредете го и аз ще дойда. Но не забравяйте, че ако хипнозата даде обратен резултат, решението беше ваше, не мое.
18.
Холи Фалоус не беше в състояние да се обърне и да го погледне.
Мъжът беше облечен с тениска и джинси и носеше широка кожена гривна на ръката си. Тя паркира пред сградата с медицинските кабинети на местата за инвалиди и той пушеше, когато погледите им се срещнаха. Наблюдаваше я, когато слезе от колата си. Щом стигна до стъклените врати, видя отражението му в стъклото, мъжът хвърли цигарата и я последва в сградата.
Застана до нея пред асансьорите. Косъмчетата на врата ѝ настръхнаха и Холи преглътна, защото гърлото ѝ пресъхна. Тя стисна по-силно патерицата си, искаше ѝ се някой да излезе от кабинетите.
В асансьора бяха само двамата и Холи усещаше, че я гледа. Тя се облегна на стената на асансьора, за да е възможно по-далеч от него.
— Какво се случи? — попита мъжът.
Холи преглътна отново и почувства, че сърцето ѝ блъска в гърдите.
— Автомобилна катастрофа — успя да каже, без гласът ѝ да потрепери.
Той се усмихна и през нея мина вълна на страх. В гърлото ѝ напираше писък и Холи се мъчеше да го сподави.
Асансьорът иззвъня на четвъртия етаж и мъжът слезе.
Ръцете ѝ трепереха, докато вратите се затваряха.
Холи все още се бореше да удържи сълзите си, когато рецепционистката я заведе в кабинета на терапевта. Пространството беше богато украсено с произведения на изкуството — африкански маски, японски картини, класически бюстове и килими от Близкия изток. Холи седна на мекия стол и се втренчи в едната маска. Бяла маска с червена боя, стичаща се по бузите като кървави сълзи. Майкъл носеше подобна маска на Хелоуин, когато се запознаха на един купон. Той беше направил забележка за костюма ѝ — героиня на име Миранда от видеоигра, която Холи играеше със сестра си, когато бяха по-малки. След като разговаряха един час в кухнята, те се разходиха из квартала, за да бъдат сами, размениха телефонните си номера и се целунаха.
Холи трябваше да се освободи от мислите за Майкъл, защото знаеше, че няма да може да продължи, ако пропадне твърде дълбоко в тази дупка.
Доктор Мейн седеше на стола с кръстосани крака и на коляното му имаше голям тефтер с жълти листа.
— Разкажи ми за сънищата си — каза той. — Какво става в тях през последната седмица?
— Все още сънувам кошмари, снощи имах нов.
— Какъв?
Холи започна да чопли кожичката около нокътя си, опитвайки да се разсее с леката болка, която сама си причиняваше.
— Бях хваната в капан и една сянка бягаше към мен. Не можах да се измъкна. Трябваше да седя там, докато сянката стигна до мен.
— Какво ти направи, когато стигна до теб?
Холи преглътна.
— Погълна ме.
— Погълна те?
Тя кимна.
— Погълна ме и виждах само черно. — Холи се усмихна леко и безрадостно. — Беше странно. Когато се събудих, реших, че наистина съм умряла. И знаете ли какво си помислих? Това е хубаво. Не е справедливо Ейприл, Майк и Уил да са мъртви, а аз все още да съм жива. Те бяха по-добри от мен. Щяха да…
— Много пъти сме говорили за това, Холи. Вината на оцелелия е част от посттравматичния стрес. Замъглява мисленето ти и те кара да вярваш неща, които не са истина.
— Но аз можех да направя нещо — отвърна тя, опитвайки се да сдържи сълзите си. — Можех да положа повече усилия да измъкна Майк или… може би Ейприл беше все още жива и ако се бях върнала…
Сълзите ѝ потекоха и Холи закри лицето си с ръце. Доктор Мейн сложи кутия с хартиени кърпички на масата пред нея.
— Понякога дори не мога да дишам — изхлипа тя. — Вече не знам коя съм и какво правя.
Доктор Мейн я погледна съчувствено и Холи се запита дали е искрено, или обучават терапевтите да изглеждат така, сякаш им пука.
— Оцеляваш. Това правиш. И ти обещавам, че с течение на времето нещата ще се подобряват. Никога няма да забравиш, но ще ти става малко по-леко.
Тя избърса сълзите си.
— Нямам такова чувство.
19.
Кели Уайтулф седеше в кабинета си и разговаряше по телефона с едната от дъщерите си.