— Тя изяде последното парче пица, мамо, а то беше моето, и аз ѝ го казах. И после ми каза, че ѝ се иска никога да не съм се раждала.
— Тя ми каза, че съм осиновена! — изкрещя Бела някъде от къщата.
— Бетани, чуй ме, вие двете сте сестри и трябва да можете да решавате проблемите си. Аз няма да съм винаги с вас, за да го правя. Затова седнете и помислете как да оправите нещата. Трябва да затварям. Ще се видим довечера. Обичам ви.
Бетани въздъхна и измънка:
— И аз те обичам.
Секретарката почука на вратата на Кели, следваше я Холи Фалоус. Кели ѝ се усмихна и ѝ направи знак да седне на стола срещу бюрото. Холи изглеждаше изключително нервна и стискаше чантата пред гърдите си толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ бяха побелели. Другата ѝ ръка местеше патерицата.
— Благодаря ти, че дойде.
— Няма защо — отвърна Холи, взирайки се в пода.
Следите от раните ѝ бяха избледнели, откакто Кели я беше посетила в дома ѝ миналия месец, но около очите имаше тъмни сенки.
— Как се чувстваш? — попита Кели.
— Добре. Направиха ми още една операция на крака. — Холи вдигна глава срамежливо и после отново се втренчи в пода. — Все още ме боли много. Страхувам се, че няма да се оправи.
— Не се страхувай, Холи. И моят крак е опериран, необходимо е само време. Имах старо нараняване от футбол, на което не обръщах внимание, докато вече не можех да го пренебрегвам.
— Играли сте футбол?
— Да, европейски. През цялото време, докато учех в колежа… Беше брутално, много по-грубо, отколкото при мъжете. Едно момиче, полинезийка, два пъти по-едра от мен, връхлетя и реши да ме извади от строя. Блъсна ме като защитник от професионалната лига по американски футбол и си счупих крака на две места.
За пръв път, откакто влезе, Холи погледна Кели в очите.
— И аз играх футбол три години в гимназията.
— Европейският футбол е страхотен спорт. Жалко, че не е по-популярен тук.
Холи не каза нищо и отново се взря в пода. Меланхолията в очите ѝ беше очебийна. Кели си я представи как всяка нощ плаче, докато заспи.
— Холи, искам да говоря с теб за нещо, което не желая да обсъждам по телефона. Знам, че не можа да идентифицираш човека, който ти е причинил това, но се надявам, че сега, след като си имала известно време да си припомниш случилото се и да го обмислиш, може да си спомниш някои факти, които ще ми помогнат да се погрижим Арло Уорд да не нарани никого повече. Говори ли ти се за това?
Холи кимна, но не отмести очи от пода.
— Следващата седмица е рожденият ден на Ейприл. Тя щеше да навърши двайсет и две.
Кели я погледна съчувствено, но не каза нищо. Пълното въздействие от убийството на член на семейството не те удря веднага, а се развива във времето, докато близките проумяват, че човекът наистина го няма. Това оставя празнота в живота им, огромно отворено пространство, което рядко се запълва отново.
Когато убиха майка ѝ, седмици наред след това Кели се будеше и се втурваше в спалнята на родителите си, очаквайки да я види там. Тя помнеше, че денят, в който престана да тича долу сутрин, беше най-тъжният в живота ѝ.
— Много съжалявам, Холи, ти си твърде млада, за да видиш тази страна на живота.
Очите на Холи бяха пълни със сълзи и тя дълго време не вдигна глава. Когато го направи, сълзите потекоха по лицето ѝ. Холи проговори едва когато Кели ѝ предложи хартиени кърпички.
— Благодаря — каза тя, бършейки сълзите си. — Готова съм.
Кели взе писалка и извади нов юридически тефтер с жълти листа от чекмедже на бюрото си.
— Разкажи ми за служителя на бензиностанцията, Хенри Дайкс.
Холи повдигна рамене.
— Спряхме и попитахме за пътя, защото джипиесът престана да работи там горе. Той ни упъти и се пошегува заедно с нас.
— Проучих миналото на господин Дайкс. Той е бил в затвора.
Холи кимна.
— Не се съмнявам. Той имаше избледнели татуировки по ръцете и каза, че са му ги направили „вътре“. Не знаех какво означава това, но Майк ми каза, когато тръгнахме. Защо питате за него?
Кели въздъхна.
— Ами, не можем да го намерим. Господин Дайкс не е отишъл на работа на другата сутрин.
— Мислите, че е бил той?
— Не, но трябва да говорим с него. Сигурна съм, че рано или късно ще се появи.
— Той каза, че обича да ходи на къмпинг на мястото, където отиваме ние, ако това може да ви помогне. Затова познавал района толкова добре.
Кели кимна.
— Нека забравим за момент господин Дайкс. Искам да те попитам какво се случи в бунгалото. Докато си била вътре, ти си чула вратата да се затръшва и тогава си осъзнала, че там има и някой друг, нали така?