— Не.
— Видя ли кой го направи?
— Да.
— Истината ли ми казваш?
— Да.
Лейтън отново му зададе същите въпроси и Арло даде същите отговори.
Кели угаси цигарата си в пепелник върху горната част на контейнера за отпадъци в коридора.
— Това са глупости. Ще се видим в съда.
21.
Дилън седна зад бюрото си и прочете официалното писмо от адвокатската кантора в Лос Анджелис. Непрекъснато поглеждаше компенсационния пакет — триста хиляди долара годишно, пълно осигуряване, кола на лизинг и апартамент близо до съдебната палата, платени от кантората. Това беше повече, отколкото някога е мечтал да получи.
И за да го получи, Дилън трябваше да изостави Лили, свободата на частната си практика и възможността сам да определя графика си. Да не говорим, че трябваше да изостави и майка си, и Марки, ако те не пожелаят да заминат с него. Той си каза, че ще се връща при всяка удобна възможност, че ще остане ангажиран с тях и ще се грижи двете да получават подкрепата, от която се нуждаят, но колко време щеше да мине, преди тези обещания да се окажат празни, както му звучаха и сега?
Телефонът му звънна, имейлът, който Дилън чакаше, е пристигнал — психологическият профил на убиеца на Ейприл Фалоус, Уилям Пейдж и Майкъл Търнър. Един бивш агент на ФБР, когото Дилън познаваше, съставяше такива профили на плащащи клиенти, предимно прокурори, но от време на време и за адвокати.
Профилирането, макар и псевдонаука според Дилън, можеше понякога да даде представа за заподозрените, но не се основаваше на някаква мистична психологическа неизбежност, както ФБР го описваше пред обществеността. Разчиташе се основно на дедуктивно мислене. Ако престъплението се беше случило в средата на деня през работна седмица, това предполагаше, че извършителят е безработен. Подобни предположения можеше само да съкратят списъка със заподозрени. Това бяха типовете логически умозаключения, които Дилън търсеше в докладите.
Той прескочи описанието на престъплението, виктимологичните черти и динамиката на местопрестъплението и премина направо към обобщението.
Убийството обикновено е подчинено на първоначалното намерение на извършителя и не е главната цел само по себе си. Първоначалното намерение в основата на убийството попада в три категории: сексуална мотивация, емоционално, или убиване „по конкретна причина“, и криминално начинание. Убийствата в делото „Щатът Невада срещу Арло Уорд“ притежават всички отличителни белези на сексуално убийство без сексуален акт. Според съдебния лекар в никоя от мъртвите жертви не е открита семенна течност и няма следи от принудително полово сношение. Изследванията, направени на оцелялата жертва в болница „Рузвелт“ от криминалист медицинска сестра, не показват следи от наранявания, разкъсвания или други травми, които биха показали сексуално нападение.
Въпреки че заподозреният е държал оръжията на убийствата и капана за мечки в багажника на колата си, предполагаемо точно за такива случаи, убийствата показват изключителна неспособност и липса на планиране и неумение да разсъждава рационално. Убиецът просто е съзрял удобна възможност и е действал, което показва, че му липсва контрол, и този вид дезорганизация е съвместима с тежко психично заболяване. Евентуалните разстройства включват шизоафективно разстройство или шизофрения, или органичен произход като например нараняване на фронталния лоб или поражения на мозъка.
Дилън прелисти на параграфите за Арло.
Господин Уорд е направил подробни самопризнания за убийствата. В разказа му обаче има несъответствия. Органите на реда понякога питат за фалшива информация, за да различат истинския извършител от онзи, който иска само да си припише заслугата. В този случай органите на реда са казали на господин Уорд няколко фалшиви детайли за престъпленията и той се е съгласил, че са се случили.
Докато господин Уорд определено отговаря на критериите за извършител от този вид — тормозен, стеснителен, несигурен, изключително силно привързан към резервирана и студена майка, питаещ омраза и ярост срещу баща, проявяващ насилие, и страдащ от тежко психично заболяване — множеството несъответствия и фактът, че е признал фалшиви детайли за убийствата, намекват, че той си приписва заслугата за извършването им в опит да спечели известност. За целите на този анализ гледахме видеозаписа на сеанса за регресивна хипноза на доктор Лейтън Симънс и не изключваме вероятността господин Уорд да казва истината под хипноза. Възможно е, макар и не много вероятно, той да е попаднал случайно на местопрестъплението, да е видял човек, когото е възприел като демон, и да се опитва да си припише заслугата за убийства, които не е извършил.