Мнението на този специалист по профилиране е, че господин Уорд може би не е извършителят на престъпленията. Съществува вероятност те да са извършени от друг човек по начина, който описва господин Уорд.
Дилън въздъхна продължително и остави телефона си, а после се завъртя на стола и се втренчи през прозореца в съдебната палата на отсрещната страна на улицата. Понеделниците винаги бяха най-оживените дни и сега, когато времето за обяд беше изтекло, отново се образуваха опашки, хората чакаха, за да влязат на следобедните заседания на съда.
Докато Дилън гледаше как една млада майка качва по стъпалата бебешката количка и никой не ѝ помага, телефонът му иззвъня. Обаждаше се следователят му Броуди Ханкс.
— Тъкмо мислех да ти позвъня — каза Дилън. Не беше говорил с Броуди, откакто му даде материалите за Арло Уорд и го помоли да изрови каквото може.
— Да, сигурно е било твоето интуитивно чувство, защото се нуждая от помощта ти.
— Какво става?
— Ще ти изпратя един адрес и ти трябва да зарежеш онова, което правиш, и да дойдеш тук. Доведи и Лили. Ще ти трябва екип.
— Изнервяш ме, Броуди.
— Трябва да си нервен. Аз съм при бунгалото на местопрестъплението.
22.
Лили шофираше, а Дилън гледаше навън. Помоли Броуди да претърси бунгалото, в което Арло твърдеше, че бил отседнал. Полицаите бяха претърсили района в мрака, след като вече имаха заподозрян, който е направил самопризнания, и в такива ситуации обикновено оглеждаха само веднъж и лесно можеха да пропуснат разни подробности.
Тревожността му изобщо не намаля, а Броуди не пожела да му каже какво е открил. Никога не е било добър знак, когато следователят ти каже, че е по-добре да видиш с очите си.
— Обзалагам се, че в Лос Анджелис никога не става толкова мрачно — подхвърли Лили, поглеждайки помръкващото небе.
Дилън се загледа в няколко момчета, които играеха футбол на полето.
— Ти не би ли приела предложение като тяхното? Не искаш ли да си богата?
— Искам само сигурност, Дилън. Израснах бедна като теб във ферма, която едва свързваше двата края. Не искам отново да бъда бедна, но от друга страна, знам, че парите не са мярка за богатство.
— Ясно ми е.
— Казва го човекът, който заменя нещо, което обича, с нещо, което мрази, заради пари.
— Не заменям нещо, което обичам, с нещо, което мразя.
— Сериозно? — попита тя и зави по черен път, който водеше към входа на каньона. — Мислиш, че ще ти плащат триста бона на година, за да защитаваш невинни? Ще се занимаваш с бизнес съдебни спорове. Ще защитаваш големи фирми, когато са сгафили с някоя клета душа и искат да се измъкнат безнаказано. Не, Дилън, няма да е така, ти ще си големият човек, който мачка малкия човек.
Раздразнението, което изпита след думите ѝ, се загнезди някъде дълбоко в него, защото Лили повдигна въпроса точно сега, когато Дилън имаше достатъчно време, за да обмисли предложението. От момента, в който се запознаха, тя винаги е била откровена с него, и той също винаги беше откровен с нея. През повечето време това укрепваше партньорството им, но от време на време страстите се разпалваха, казваше се нещо, което наранява по-дълбоко. Истината, изглежда, боли повече от лъжите.
— Е, все някой трябва да е лошият — каза Дилън, шокирайки я достатъчно, за да не говори за това известно време.
Те паркираха и се качиха пеша до бунгалото. Дилън се обля в пот, докато стигнат, но Лили, като предишния път, изглеждаше във форма, и това го раздразни още повече.
Броуди беше застанал до бунгалото заедно с Пол, племенникът му, който работеше като негов помощник, докато се опитва да пробие в бизнеса на частните детективи. Пол изглеждаше и се обличаше като гимназист. Броуди пък беше с официален черен панталон, жълта, закопчана до горе риза и слънчеви очила „Гучи“, макар да знаеше, че ще върви пеша в гората. Плешивата му глава блестеше от пот и той извади малка носна кърпа и се избърса.
— Не можеш ли поне веднъж да си сложиш къси панталони и маратонки? — попита Дилън.
— По дяволите, това си е направо старческа униформа за барбекю по случай Четвърти юли. Не ми допада. Трябва да се обличаш стилно, Дилън. Този вид на „честно провинциално хлапе“ вече е изтъркан. — Броуди погледна Лили и се усмихна. — Още ли движиш с този нещастник?
— Какво да кажа? — Гласът ѝ прозвуча някак принудено весело. — Той се нуждае от някого, който да се грижи за него.