Тя мина на пръсти покрай стаята на леля Ноя и влезе в спалнята на децата си. Бетани и Бела спяха дълбоко по гръб в леглата си. Бела беше гушнала розово плюшено зайче, а ръката на Бетани беше се провесила от горното креватче, слюнката ѝ се виждаше по възглавницата. Кели ги целуна и остави бележка за Ноя, че трябва да тича на работа и че ще се върне, когато може.
Имаше племенен обичай старите хора, които вече трудно могат да се грижат за себе си, да живеят при по-млади роднини, които да се грижат за тях. Кели трябваше честно да признае, че всъщност Ноя ѝ помага много повече, отколкото тя може да помогне на леля си.
Майката на Кели беше убита в една студена ноемврийска нощ. Тогава Кели беше само на дванайсет и Ноя я взе при себе си и ѝ обясни същността на жизнения цикъл и защо майка ѝ всъщност никога не може да изчезне напълно. Думите на Ноя в онази нощ, както и в безброй други нощи, бяха единственото, което не позволи травмата да я обсеби толкова дълбоко, че Кели никога да не може да се съвземе.
Шерифската служба не беше далеч от дома ѝ. Правоъгълната тухлена сграда, която през шейсетте години явно е била предназначена за офиси, понякога ѝ напомняше на стара ръкавица. Кели започна кариерата си тук преди две десетилетия като помощник-шериф и пазеше скъп спомен за онези дни в полицейската патрулна кола, макар че навремето, докато работеше нощна смяна и учеше право през деня, единствената ѝ мисъл беше да стане прокурор.
Тя влезе вътре и не намери никого на рецепцията, затова тръгна по коридора към стаите за разпити. От стаята за почивка излезе една от помощник-шерифите, Синди, усмихна се и подаде на Кели чаша кафе.
— Съвсем прясно е.
Кел и взе чашата, без да спира, и благодари:
— Ти си върхът, Синди.
Тръгна по дълъг коридор към първата стая за разпити и погледна през еднопосочното огледало, без да обръща внимание на Ханк и партньора му Сил, които разговаряха тихо на десетина крачки от нея.
Мъжът зад еднопосочното огледало беше слаб, с кестенява коса, с жълтеникаво и някак болезнено бледо лице и големи кафяви очи, излъчваше безмерна тъга. Бавно се поклащаше напред и назад, както бе седнал. Кели забеляза всичко това за миг, но онова, което я порази, беше кръвта.
Ханк не преувеличаваше, мъжът сякаш се беше къпал в кръв. Кръвта засъхва в пурпурнокафяво, но ако някой се опита да я почисти с белина или силен сапун, става сива, защото белината разгражда хемоглобина. Тази кръв беше тъмночервена на цвят, което означава, че е била много и мъжът не се е опитвал да я почисти.
Носеше обикновена бяла тениска и джинси, но бялото на тениската почти не се виждаше от кръвта. Ръцете му също бяха покрити с кръв, косата му беше сплъстена от кръвта, по лицето му имаше размазана кръв, все едно е грабнал кървава кал и се е намазал по кожата.
— Мамка му — прошепна Кели.
Ханк се приближи до нея и погледна в стаята.
— Да… но той каза, че вината не била изцяло негова.
— Как така?
Ханк пъхна ръце в джобовете си.
— Твърди, че един демон му казал да го направи.
— Демон?
— Така каза. Но има нещо, което трябва да видиш. Снимки от местопрестъпление и от нещо, което ще си спомниш.
Ханк ѝ подаде папка и Кели я разгърна. Вътре имаше лъскави снимки от случай, за който тя всеки ден мислеше, откакто преди шест години затвори досието и го изпрати в мазето, където бяха шкафовете за нерешените случаи.
— Много прилича на…
— Знам — побърза да го прекъсне Кели и погледна към Сил. — Той знае ли?
— Не, само аз и ти.
Тя затвори папката, потупа се по гърдите с нея и я притисна.
— Никой не трябва да знае за това… Засега.
— Ясно.
— Ханк, говоря сериозно, трябва да си остане само между нас. Бъркотията беше наша и се нуждая от време, за да се уверя, че наистина е той.
Ханк кимна и отново погледна към мъжа, който седеше в стаята за разпити.
— Наистина ли мислиш, че този човек може да е…
— Да — отговори Кели и извади ароматизирана цигара с карамфил от чантата си.
Ханк измъкна запалка и подаде огънче, а Кели издуха облаче дим.
— Всеки е способен да направи всичко, Ханк, само трябва да попадне в съответните обстоятелства.
4.
Червеният оттенък на „кървавата луна“ беше избледнял до бакърено, когато Дилън Астър се отби в крайпътен ресторант, преди да се върне у дома.