Марки беше изненада за родителите му. Баща им почина преди първия ѝ рожден ден и тя не познаваше друг мъж в живота си освен Дилън. През повечето дни той чувстваше, че не е достатъчно добър и че Марки заслужава по-добър баща, но правеше всичко по силите си и се стараеше, доколкото може. Грижеше се Марки да има закуска всяка сутрин и се прибираше вкъщи да ѝ поднесе вечеря, когато не беше ангажиран с дела.
Дилън получи предложение от голяма адвокатска кантора в Лос Анджелис, която следеше победите му в съда и неочаквано го повика на събеседване. Проведе го по телефона, а после и две събеседвания лично и получи предложение миналата седмица. Притесняваше се как да каже на майка си, всяка промяна в живота ѝ я изваждаше от равновесие и не можеше да разсъждава трезво, докато не свикне с промяната. Не знаеше колко остра ще е реакцията ѝ, когато ѝ каже, че ще се местят в Лос Анджелис. Или ако тя откаже да се премести, дали с Марки ще могат да заминат, а пък да изпраща пари на майка си.
Дилън пътува обичайните четиресет минути до адвокатската кантора „Астър и Ричи“. Преди да вкара колата в подземния паркинг, видя, че пред вратите на Окръжния съд на Кларк Каунти, на отсрещната страна на улицата, се е образувала опашка. Хората чакаха някой съдебен пристав да отключи.
Сградата „Билтмор“ беше на шест етажа и Дилън и Лили заемаха два кабинета на третия етаж. Той се качи в асансьора и поздрави секретарката, днес тъмнокестенявата ѝ коса беше боядисана в зелено, а после влезе в кабинета си и затвори вратата. Прозорците гледаха към съдебната палата и Дилън за момент се загледа в опашката от хора. Винаги се учудваше, че съдебната система изобщо работи, като се има предвид колко много хора трябва да минат през нея всеки ден.
Напоследък, когато стоеше тук и гледаше съдебната палата, често го обземаше отегчение, чувство, което досега не беше изпитвал, и беше озадачаващо, че го изпитва именно сега.
Телефонът му започна да вибрира в джоба, търсеха го от Окръжната прокуратура.
— Дилън Астър на телефона.
— Дилън, обажда се Джесика Ярдли.
Той седна на стола и вдигна крака на бюрото. Миналата година двамата бяха противници в едно от най-интересните дела, по които е работил — Палача от Кримзън Лейк Роуд.
— Отдавна не сме се виждали, как е зоопаркът в Окръжната прокуратура?
— Ако искаш, вярвай, но се радвам, че не напуснах. Ти как си, Дилън?
— Все същото. Е, имаме ли дело заедно, или просто ти липсвам, Джесика?
— Всъщност обаждам ти се по лична причина. Имам една приятелка, която е обществен защитник за окръг Джаксън. Ходиш ли често там?
— Мисля, че за няколко дела в годината, защо?
— Тя се сблъска с един сложен случай и се свърза с мен, попита дали познавам някого, с когото да го обсъди. Деянието може евентуално да бъде класифицирано като углавно престъпление, а тя няма опит с дела за смъртно наказание.
— За какво става въпрос?
— Изглежда е тройно убийство. Случаят започва да привлича медийно внимание, затова съм сигурна, че и ти ще чуеш за него.
Дилън беше работил по тройно убийство, един мъж беше стрелял в бензиностанция, докато се опитва да я обере. Дилън уреди случая със споразумение с прокурора, което спаси живота на мъжа, но го изпрати в затвора без право на условно предсрочно освобождаване.
В случаите с няколко убийства почти винаги имаше съкрушителни доказателства и това ги правеше най-трудните за спечелване от защитата. Дилън почувства тръпка на вълнение, каквато отдавна не беше изпитвал.
— Хм, добре, с удоволствие ще разговарям с нея, кажи ми номера ѝ.
Той записа името и номера и попита:
— Защо се обръщаш към мен, Джесика?
— Искаш да чуеш комплименти, така ли?
— Ами, няма да навреди.
— Знаеш какво мисля за работата ти, Дилън. Приятелката ми е уплашена, затова искам най-добрия защитник, когото познавам.
Дилън се ухили и дори се запита дали не се е изчервил. Винаги се чувстваше неудобно, когато му правят комплименти, вероятно защото ги получаваше рядко, докато растеше. Баща му смяташе, че ако показваш признание или обич към дете, това го прави слабо, а майка му имаше дълги периоди, в които съзнанието ѝ беше замъглено. Дилън отгледа себе си и Марки почти без родителски напътствия.
— Добре, ще ѝ се обадя. — Той се облегна на стола. — Кога ще напуснеш прокуратурата и ще се присъединиш към Лил и мен?
Джесика се засмя.
— Може би в някой друг живот… Но съм ти признателна за предложението, Дилън.